Преглед на печата

Доколко може да открехне страната сталинисткият севернокорейски режим без да застраши господството си? Южнокорейците биха използвали всяка възможност за установяването на контакти със сънародниците си от севера, които от своя страна биха възприели всяка възможност за икономическо сътрудничество като екзистенциално подобрение на живота си – ако им позволят разбира се. На този етап е трудно да се каже дали подобно развитие би застрашило просъществуването на режима в Пхенян. Ким Чен Ир ще се опита във всеки случай да осуети това. А нека не забравяме, че неговият потиснически апарат все още функционира.

В ЛАНДЕСЦАЙТУНГ четем:

Сближението между двете корейски държави не вещае нито сигурен мир, нито скорошно обединение. Разведряването на Корейския полуостров е по-скоро свидетелство за растящата геополитическа тежест на Китай. Отношенията на Пекин със Северна Корея охладняха, когато през 90-те години стана ясно, че въоръжената до зъби гладуваща страна се държи на глинени нозе. Сега Южна Корея ще се опита да стабилизира враждебната братска държава. Пекин се дистанцира от Ким Чен Ир не защото последният е главорез. Не, пекиниските управници продължават да стискат окървавени ръце. Например онези на хунтаджиите в Бирма. Пекин е силно заинтересуван от достъп до Индийския океан, съкращаващ съществено търговските му пътища; твърде голям е и гладът на Пекин за суровините на Бирма, твърде големи собствените му неприятности с будистките монаси.

БЕРЛИНЕР ЦАЙТУНГ отбелязва:

Сред севернокорейците явно се е разчуло, че техният социалистически “рай” е само една фасада от лъжи. Особено критично настроени са елитите, които имат контакти с чужбина. Липсват наистина икономически данни, но южнокорейските икономисти смятат, че днес стопанството на Северна Корея съставлява само една трета от онова, което беше преди 20 години. Ако Ким Чен Ир отново се почувства под натиск, няма никакво съмнение, че той пак ще започне да прави политика с атомната бомба. Тя е единственото, което му е останало.

И накрая коментарът на НОЙЕС ДОЙЧЛАНД:

Още първата вътрешнокорейска среща на високо равнище през 2000 бе окачествена като “историческа”. Съгласувана бе нова среща след “известно време”. Оттогава изминаха седем години. На първо място поради конфликта около атомната програма на Пхенян. Президентът Буш наказа “бандитската държава” със санкции и заплахи, които дори южнокорейският президент смяташе за контрапродуктивни. Онова, което Буш представяше като заплаха за света, бе застраховка за оцеляването на Ким Чен Ир, и в последна сметка той се видя в правото си: веднага щом гръмна атомната бомба, Ким получи онова, което искаше – сериозни преговори и икономическа помощ. В замяна той обещава сега да се откаже от ядрените си планове.