Преглед на седмичния печат

Не, новата година не започна добре. Стихията в Азия взе безброй човешки жертви, предизвика мъка и мизерия, ясно показа, че вечната борба на човека с природата никога не завършва окончателно в полза на човека. Усетихме нещо от ограничеността на човешките възможности.

Светът ни стана близък както никога със събитията си, с образите им, с тяхната емоционалност, със споделената от редица нации съдба. Светът като село, в което преживяваме безпримерна готовност за помощ, защото всичко беше толкова близко. Всичко се разигра пред очите на хората, телевизионните кадри документираха страданията, безброй видеозаписи на туристи ни направиха съпричастни с ужасното събитие: връхлитащата вълна, разрушителната й сила, опитите на борещите се за живота си хора, да се задържат някъде и безжизнените тела по плажовете под невинно синеещото се небе. Пътници от цял свят имаше сред жертвите, засегнати бяха всички страни, всички градове. Всеки обичащ Азия като място за туризъм, можеше да стане жертва и мнозина познават някого, изгубил там близки или приятели.

При все това страданието има много лица в това глобално село. Останалите бедствия в Африка или в Азия не са обаче така широко медийно отразени. Рядко камери присъстват по местата, сполетени от суша по Земята, в което гладът е правило, а не изключение. Няма задгранични кореспонденти в онези страни южно от Сахара, където банди убийци изколват стотици хиляди хора, където деца са обект на злоупотреба от страна на местните милитаристи. Малцина са репортерите, впуснали се по следите на терористите, маскиращи фантазиите си за всевластие зад идеологически или религиозни мотиви. Последствието е, че жертвите по други места не познават такава интензивна помощ. Бюджетите за помощ за развиващите се страни покриват само един институционализиран минимум хуманност, обикновено и в Германия те са рядко нещо повече от привидна хуманност. Та нали самите ние се нуждаем от тези пари, за да осигурим насрещното финансиране за страховете си. Германия не е далеч от душевната депресия, оптимизмът е нещо изцяло липсващо на тази страна, констатират понастоящем демоскопските изследвания.

При това нищо не е по-препоръчително от окуражаването. Би могло да се обърне внимание, че в сравненение ние нямаме проблеми като глад, война, природни бедствия. Първите плахи успехи на реформите биха могли да внушат известна надежда, че нещата вървят към подобряване. Само че вярата не достига. Тя се руши само от един поглед към действителността в Германия. Броят на трудещите се, плащащи социални осигуровки, е нисък, както никога досега; самите социални осигуровки са непроменено рекордно високи; резервите на пенсионните каси са стопени; броят на безработните расте неспирно, квотата на трудовата заетост в Германия е далеч под съответните стойности за САЩ, Великобритания или Холандия, растежът на германската икономика – минимален.

Няма много основания за опитимизъм. Германските граждани са и достатъчно реалисти, за да не се оставят да им бъде внушаван подобен оптимизъм. Те по-скоро хранят надеждата, че реформите, необходимостта от които те разбират /макар и това разбиране да е свързано в обратна пропорция с личната засегнастост от реформите/, трябва да се наложат. Именно тук обаче нещата не изглеждат добре. Определящи за следващите две години ще са предизборните борби до изборите за Бундестаг през следващата 2006-та година. Управляващите вече предварително оповестиха, че засега няма да взимат решения за нови реформи, тъй акато електоратът трябвало да се щади. Очертава се измамно спокойствие. То вреди на международната репутация на Германия, защото дадена страна може да изпълнява задълженията, прозитичащи от глобалните й отговорности, само тогава, когато успява да се справя с националните си предизвикателства. Уместно е опасението, че зад маската на оптимистичната риторика на надеждите и под влиянието на официозните правителствено-пропагандни розови прогнози проблемите ще продължат да набъбват: в пенсионното и в здравното осигуряване, на трудовия пазар. Ще се спори по въпроса за отговорността: гражданите ще твърдят, че вината е у политиците. Правителството ще твърди, че е виновна блокиращата опозиция, опозицията ще сочи правителството, а всички заедно ще изтъкват натиска, оказван от международния пазар, от глобализацията.

Действително съществува опасността, феноменът на глобализацията да се превърне в най-малък общ знаменател, за синоним на всички икономически ужасии.Аргументите в полза на глобализацията, като например откриването на нови шансове пред бедните досега страни и осигуряваща на развитите индустриални нации нови пазари, естествено, надали се утеха за онези, които са сред жертвите на подобни процеси на преструктуриране. Губещите не могат да бъдат утешени за сметка на печелещите. Който е на долния край на спектъра на професионалната квалифицираност, няма да получи помощ от допълнителните необходими работни места за висококвалифицирани. Ще нарстав страхът от загуба на работното място.

Тази психологическа предразположеност на един народ е с далече стигащи последствия.