предстоящия втори тур на президентските избори във Франция

Никъде другаде в Западна Европа държавният дълг не расте толкова бързо, а икономиката – толкова бавно, колкото във Франция. Безработицата трайно стои на десет процента, а мнозинството французи упорито държат на 35-часовата работна седмица, която не е в състояние да разкрие нови работни места. Преди 25 години Франция беше на седмо място по БВП, днес вече е на 17 място в света. На 6 май предстои окончателният избор между Сеголен Роаял и Никола Саркози – избор между ляво и дясно. Избор между промените и карането по инерция. Вярно, че французите са измислили революцията, но пак те са автори и на сентенцията: много неща се случват, обаче нищо не се променя. Социологът Мишел Крозие още през 1970 година посвети цял бестселър на тази нагласа – книгата “Блокираното общество”. Заглавието можеше да бъде и още по-точно: блокиращото общество. Моделът е познат: правителството предприема реформи, щофьорите на камиони, железничарите или студентите излизат веднага на улицата и накрая държавата капитулира. Разбира се, и Сего и Сарко обещават ново начало, но обещанията им са прекомерни и вътрешно несъвместими. Саркози се кичи с плановете за радикални промени. Въпреки това в неделя той увери всички французи, които се боят от бъдещето, че ще ги закриля. Макар и неолиберал той обещава “морализаця на финансовия капитализъм” и силна държавна ръка, която може да спасява концерните от банкрут или от изкупуване в полза на външни инвеститори. Роаял пък от време на време посяга към табуираните думи “гъвкавост на трудовия пазар”, макар че в същото изречение обещава повишаване на минималната работна заплата на 1500 евро и отмяната на гъвкавите трудови договори в по-малките фирми. Критиците подмятат, че социалната програма на Роаял би струвала 74 милиарда евро. И какво ли друго да очакваме в една страна, където във всяко градче има улича на името на Колбер – финансовия министър на Луи 14, който на практика е измислил държавната икономика и протекционизма. В сравнение с германските социалдемократи Роаял прилича на паметник в чест на някогашните велики битки. И Саркози може би наистина е прав с предизборния си лозунг: “Французите не се боят от промяната”. Може би тъкмо поради това той води в допитванията. Вярно, Саркози е популист от висока категория. Той се опитва да прехвърли върху Европейската централна банка вината за проблемите на френската икономика. Той чисти гетата из предградията от мръсната пяна с пожарникарски маркуч в ръка. От друга страна обаче – уви, и при Сего, и при Сарко има доста “от друга страна” – този син на емигранти иска да либерализира трудовия пазар, да намали данъците и да съкрати пенсиите на чиновниците. Или поне така обещава. Двамата опоненти имат една голяма, обща заслуга: те окончателно свалиха от сцената крайния Льо Пен. Поради това можем да им простим и някои националистически изцепки. През следващите дни те ще водят кръвопролитна битка за политическия център, който им остави третият кандидат Байру. При това лозунгите им ще стават все по-остри и все по-еднакви. Въпреки всичко обаче Франция ще се промени след тези избори. Просто защото трябва да се промени.