Прозата на Димитър Динев

Невероятна лекота отличава прозата на Димитър Динев, който още от бягството си от родината и после, в дългите години на емиграция във Виена неизменно е писател. Това става ясно от свежите истории на този талантлив фантазьор. Възприятието му сякаш винаги и навсякъде жадно търси ценен материал за разказ: фигури, ситуации, настроения, поанти. Езикът му, Динев пише на немски, се приспособява с галопиращ ритъм, дръзки паралели и изненадващи метафори към високата скорост на историите. Те се разиграват в настоящето или пък се връщат на моменти към историята и митологията, но винаги са белязани от чувство за реалност, примесено с хумор и винаги в реалността се долавя нещо сюрреалистично.

След романа “Ангелски езици” издателство “Дойтике” публикува сега сборник разкази, някои от които вече са публикувани другаде. Не би имало какво да се възрази, ако преработените разкази не бяха и най-добрите в сборника. Сред новите е и обстоятелствената мито-пародия “За акулите и главите”, която в псевдо-филологически маниер реконструира една древна мистерия и последиците и до наши дни. Акулата играе главна роля – като духовна и психическа инстанция, нещо като свръх-Аз, загнездил се в съзнанието на някои хора. Наистина, иронията на Динев се долавя в целия разказ, но липсва настроението, което е силата на други негови текстове. С похвата на обекта, който през годините сменя един след друг собствениците си, борави “Чантата”. Изработеният от човешка кожа аксесоар трябва да върне изменчивата любима на един женен полицейски испектор, който заплаща любовното си щастие буквално със собствената си кожа. Чарът на този разказ е всъщност злостен, въпреки това човек от сърце се смее на еротичните беди на отчаяния полицай-мъжкар. В някакъв момент чантата попада в ръцете на един циганин, отраснал сред суровите условия на детство без родители. Почти приказна е приключенската романтика на несантименталния разказ. Последната част от действието се развива във Виена през 1990 година, собственичка на чантата става депресивно полусираче от заможна среда. Когато ведно с чантата, подарена й от баща й, дъщеричката го напуска и се запознава с един руски преселник, дори и Динев не може да избегне съвсем психологическия кич. Изобщо, премести ли действието на историите си във Виена, Динев губи необходимата дистанция. “Спас спи” предлага възможности за добър автобиографичен разказ, но може би тъкмо личният момент пречи на автора да превърне преживелицата в литература. Тази история за горчивата съдба на един българин в австрийската столица започва там, където свършва “Лазар”, един от най-силните разкази в сборника.