Протестът на една сръбска драматуржка: ”про-Милошевич” не е синоним на ”просръбски”.

”Ако това, което се случи с Хандке е цензура, то тогава поне му бе спестена цензурата ала Милошевич.

Защото всеки път, когато неговият вече мъртъв приятел искаше да запуши някому устата, правеше това ефикасно и с много по-малко шумотевица. Куршум в тила, най-често на прага в къщи или покрай предварително изкопана яма в гората, в която цензурираният падаше и изчезваше завинаги след наложената му цензура. И още нещо: в деня, който Хандке, изпълнен с тъга и безпомощност, прекара на гроба на Милошевич в Пожаревац, аз бях заедно с хиляди други съмишленици на главния площад в Белград, където искахме да покажем със символичен поход, че Сърбия не тъгува. За съжаление Хандке не беше при нас.

Ако беше дошъл щеше да срещне например вдовицата на един ”цензуриран” журналист, противник на Милошевич. Той беше убит, връщайки се у дома след разходка със съпругата си. Изстрел в тила и той паднал, без дори да пуска ръката на съпругата си, която в дългите минути след това не можела да проумее, че стиска ръката на мъртвец. Хандке можеше да срещне тази жена и да я попита, как се чувства някой, който е преживял това и то по време на бомбардировките на НАТО, когато месеците минаваха и ние, изпълнени със страх впивахме поглед в небето. Всеки мислеше за това, как да опази живота си, знаейки, че по същото време великият президент беше на сигурно в бункера си, 20 метра под земята. Ние, простосмъртните, бяхме оставени сами на себе си, да търсим закрила в спалните, баните си или някъде другаде.

Ако през този ден Хандке беше намерил време да ни посети, щеше да се запознае с приятелите и семейството на друг ”цензуриран” политически инакомислещ, който беше отвлечен посред бял ден пред очевидци, докато правел крос в гората в близост до дома си. По-късно той беше убит и погребан както трябва. Да, както трябва – залят с вар, която така беше разяла тялото му, че в последствие от него беше останала само една надбедрена кост и една маратонка.

Бих могла да продължа дълго с изброяването, но знам, че от това няма смисъл и то не е важно. Защото единствено важното в тази цялата история е, че обществеността най-после спря да употребява определението ”просръбски”, когато става дума за онези, които защитават Милошевич, за военнопрестъпниците, за изправените пред Хагския трибунал убийци и изнасилвачи.

Искам да припиомня, че преди да умре, Милошевич беше свален от власт с волята на сръбския народ, щом като говорим за народ и националност. По-късно Милошевич беше предаден на Хагския трибунал от легално избраното сръбско правителство. Той беше само един от цяла поредица обвиняеми, арестувани от сърбите и предадени на трибунала.

Никога и най-малкото сега, да бъдеш ”за” Милошевич не е означавало, че си ”за” Сърбия. ”За” Милошевич означаваше не само игнориране на престъпленията му извън Сърбия. Тези престъпления са неописуеми, те са ужасяващи, те не могат да бъдат пренебрегнати, но те не са единствените, защото към жертвите на Милошевич спадат и самите сърби. И неговият народ страда тежко под господството на една идеология и ужасен режим.

Никога не съм държала на националните различия. За мен патриотите с оръжие в ръка са били винаги най-голямото зло. Вечно ще се срамувам за извършените от тях в мое име престъпления. Мисълта за Вуковар, Сараево, Сребреница ще ми тежи до края на живота ми, но аз съм сръбкиня. И ако някой е приятел на Милошевич, далеч не е приятел на Сърбия. Аз искам само едно: да ми върнат, да върнат на всички нас правото на име, пише в отовореното си писмо сръбската драматуржка Биляна Срблянович.