Първи впечатления от берлинския Мемориал на Холокоста

с треперещ от възбуда глас се караше на неколцина туристи, покатерили се на една от 2700. сиви бетонни плочи, за да се снимат. “Това е оскверняване на паметта на избитите евреи” – заяви старият господин с възмущение. Придружителката му изказа предположението, че явно в най-скоро време Мемориалът ще трябва да бъде ограден.

Това все още не е станало и нека се надяваме, че няма да стане. Но е факт, че мнозина граждани изпитват известен смут от твърде безгрижното отношение към централното възпоменателно място в Германия за шестте милиона евреи, унищожени от нацистите. Този смут намира отклик в берлинския печат, поместващ снимки на скачащи по плочите деца, а и не само деца, както и в апела на кмета Воверайт за повече уважение.

По-твърди мерки, повече полицаи или пък ограда не иска никой – и това е добре. Паул Шпигел, председателят на Централния съвет на евреите в Германия, е прав: нищо друго не би могло и да се очаква щом след дългогодишните спорове и дискусии се взе решение за това място и този вид на Мемориала. От въздуха, със своите побити бетонни стели, теренът с размер на две футболни полета прилича на огромно гробище и всява респект. От близо обаче достъпният от всички страни Мемориал, притиснат от уличния шум, паркиралите автобуси и шумните групи от ученици няма това въздействие. По-ниските плочи просто подканват към сядане, правят се снимки, някои дори се чувстват като на пикник.

Който реши да посети паметника не просто от понятно любопитство, а като място на възпоменание, на размисъл върху съдбата на загиналите, той трябва да дойде рано сутрин или късно вечер. Можем да съжаляваме, че е така, но – да цитираме отново Паул Шпигел – “нека прием нещата каквито са и да се опитаме да извлечем най-доброто от това положение”.

Само че кое е “най-доброто”? Може би неочаквано големият интерес към необичайното творение на американския архитект Питър Айзънман. Целта да не се забравя съдбата на избитите шест милиона европейски евреи намира изглежда конкретно осъществяване. Паметникът със сигурност подтиква към задълбочаване в историята на унищожението на евреите от нацистите. Доказателство за това са дългите опашки пред подземния информационен център. Мемориалът, както се казва, бе приет от хората, макар по доста различни, включително неприемливи начини. Архитектът Айзънман посочва, че навсякъде по света хората изпитват желание да се катерят, сядат и обикалят паметниците, даващи възможност за това.

Той е прав може би. Мемориалът е един непоклатим, съвсем осезаем символ в центъра на Берлин за вината на германците. Но това е все пак символ, а не автентично място на ужаса, както например Освиенцим. Затова може би тук е възможно да се толерират неща, които биха били немисли на реалното място на ужаса.