Радост в мъка, мъка в радостта
27 декември 2008
Подобно на индианският вожд от популярния виц, българският премиер Сергей Станишев в последно време непрекъснато напомня публично: „Тежка 2009-та година иде”, „Навлизаме в истинска капиталистическа криза”, „Ние сме стабилни, но нищо не зависи от нас” и тям подобни. И естествено съветва – „въведете гъвкави системи за освобождаване на работниците”, „предприемайте мерки срещу укриване на работни възнаграждения”, „създайте буферни бюджетни фондове и фондове от излишъка”, защото през 2009-та ще казваме, че 2008-ма е била успешна. Ако някой попита
„вожда” на тристранната коалиция
защо смята така, той със сигурност ще отговори като анекдотичния си индиански колега „Ами, питайте нашите партньори от ЕС и САЩ!” Те, от своя страна биха могли да отговорят – да, кризата настъпва и в малките членки на ЕС, вижте какво правят българите?” и т.н.
През отминаващата седмица стана ясно, че предколедното пазаруване на българското население, за разлика от американското или европейското, нямаше нужда от никакво допълнително стимулиране. Хората пазаруваха в препълнените магазини като за световно първенство! По светлия пример на парламента, държавните служители и много работещи в частния сектор получиха празнични надбавки, в това число и полицаите, които „пиейки студена вода”, все пак благоволиха да сложат в джобовете си по 200 евро отгоре. Тежките многочасови задръствания по пътищата демонстрираха, че никой дори не е помислял да слезе от колата си по празниците, а разтърсващото за 2-та милиона обитатели на българската столица съобщение, че ще трябва да плащат от първи януари 20 на сто по-скъпо парно, не трогна видимо мнозинството новопровъзгласили се софиянци. Професионално и с
обещания от типа „щедро на едро”
протестите на зърно и млекопроизводители, на студенти и природозащитници, бяха овладяни със страховитото и тайнствено предупреждение „гответе се за много тежка година”!
Всъщност тежките времена, за които хленчат българските политици, се очакват от тях не толкова с неизбежните последствия от глобалната икономическа криза, а след предстоящите евродепутатски и парламентарни избори. По-точно от момента, в който ще се наложи конфигуриране на следващото управление на страната, процес, който отсега се очертава нещо като „Мисия невъзможна”.
А кризата, по стар национален обичай, ще си премине с поредното непомерно стягане на коланите и обичайните политикански лозунги от типа на „Долу международното положение!” и „Да живей производството!”. Или казано другояче – ще премине като радост в мъка, мъка в радостта.