Разгневеното образование

Софийският университет “Св.Климент Охридски” затваря врати на 1 ноември, ако не получи исканото увеличение на държавната субсидия, реши вчера Общото събрание на висшето училище. Из първа страница на в. “Новинар”

Почти в цялата страна се провеждат учителски протести. В големите градове са организирани автопоходи с развяни знамена, в по-малките населени места недоволството от мизерното заплащане и общото неглижиране на професията е някак по-прибрано и нешумно. Телевизионните репортажи показват как дори и преподавателите, които са сред децата и в класните стаи и кабинетите, излъчват болка и отчаяние, как и те са възпрепятствани в работата си поради липсващите и недоставени от образователното министерство учебници, или поради разминаване в поръчаните и доставени. Незавършените ремонти на сградите са н-тият на брой проблем.

На първи ноември, дена на народните будители, ще затвори врати и най-старият български университет, остава да се разбунтуват учителките в детските градини и детските ясли. Изричам го без ирония, напротив, с цялата си вътрешна вдаденост и разбиране за капана, , в който с течение на годините бяха натикани обвързаните според съдбовния си избор или по стечение на обстоятелствата хора, поели отговорността за образованието и до голяма степен за възпитанието на нашите деца. Нито едно правителство след прехода не прозря същностното, фундаментално значение на образованието и макар този или онзи здравата да разбогатя за сметка на системата, тя все се привижда като “постно дробче” на управляващите. То не бяха реформи на парче, криворазбрана либерализация, започване отначало развращаващи експериментаторства с всеки нов министър, липса на национална стратеги и правила, вопиуща некомпетентност, рушене на материална база и ето че се стигна дотук, до очевидния крах. Отстрани изглежда така: гръмогласната синдикална лидерка Такева и неубедителният министър-председател Станишев стоят и се надвикват на някакъв хипотетичен връх, разменят си клишета от общ характер, а под тях е истинският живот, гъмжащ от човешки драми и отчаяния, от магмата на безизходицата, в която са омесени учители, родители и ученици. Отстрани на сцената финансовият министър Орешарски с метален глас повтаря една и съща реплика: “Невъзможно е всички да получават европейски заплати.” Простата сметка говори, че дори учителските възнаграждение да се увеличат със сто процента, те отново ще са в размер под минималната социална помощ в произволно избрана развита европейска държава. Грозно е да се говори само за пари, когато във фокуса е образованието, началното, средното, висшето, но разговорът най-сетне трябва да започне, защото е същинският разговор за бъдещето на България. Как инак да очакваме нейните нови строители, честни, изучени, предприемчиви, благородни и можещи, да останат тук?