Размишления по повод смъртта на един диктатор

Смъртта на Милошевич, прекарал години в европейски затвор без да бъде осъден със сигурност ще допринесе за неговата героизация. Не само сред сръбските му последователи, но и сред голяма част от българската публика. Интересно например би било да се направи изследване сред привържениците на „Атака” и БСП - положително или отрицателно се отнасят към политическата дейност на покойния диктатор. Мога да предположа коя оценка ще преобладава. Но целта на следващите ми размишления не е политически коментар върху явлението Милошевич и неговите родни пък и балкански аналози. Мисълта ми е за това как оценяваме злото. Как се отнасяме към него и до колко сме склонни да отклоняваме вниманието си от това да го отличаваме от доброто. Оценката за дейността на диктаторите и диктатурите е много хубав пример за трудността на подобно различаване и подобен избор, с който в крайна сметка би трябвало да завърши всяка спекулация. Или избираш злото и го оценяваш като положително, а понякога направо като добро, или избираш доброто и браниш трудността на този избор с цялото си сърце и с всичките си сили. Заблуда е, че има трети, неутрален път. Този на неизбирането и невземането на страна. Този, който поставя всичко на положителна и отрицателна оценка. Вижда във всичко доброто, но и злото. Гледа абсолютно равнодушно както на престъпленията, така и на съпротивата срещу тези престъпления. Такъв, уж неутрален и безпристрастен поглед, на практика подпомага злото. Сега няма да привеждам примери в подкрепа на твърдението си, мисля, че всеки може да ги открие от собствен ежедневен опит. Бих искал да отбележа, че упадъка на чувствителността по отношение на доброто и злото се наблюдава из целия цивилизован свят. Ние имаме лошата участ да влезем в неговия контекст още неизлекувани от болестта на комунизма, която наричаше злото-добро, а доброто-зло. Само си представете в какъв цирк би се превърнал Нюнберг, ако тогавашните хора се държаха като международния трибунал в Хага. Ако се бяха проточили едни дълги, оплетени от безмислени процедури и отлагания дела срещу Гьоринг и останалите. Сигурен съм, че Западна Европа нямаше да бъде същата. Сигурен съм, че решимостта да бъдат осъдени конкретни виновници за конкретни престъпления, а след това и нацисткия режим като цяло даде тласък на развитието на западния свят. Неговият категоричен избор между добро и зло и решителното отхвърляне на злото му дадоха тласък за духовен и икономически просперитет след това. И обратното - залиняването на това чувство, отказът да бъдат видени и осъдени престъпленията на комунизма, смешно-трагичната безпомощност на Европа спрямо зверските кланета на юго-войните и бюрократичната безпомощност в процеса срещу Милошевич са знак за отстъпление спрямо принципите, които изправиха на крака следвоенна Европа. Днес нейната интеграция е проблематична и изпълнена с въпросителни не толкова заради икономическите трудности, националните особености на различните членки и бюрократичните усложнения, колкото поради липсата на общи ценности, около които да се случи автентичното обединение. Различаването на добро от зло, както и активния избор на доброто е от фундаментално значение в този смисъл. Ерата Милошевич, както и безпомощността на Европа да се справи с един жесток диктатор, който си отиде неосъден от този свят би трябвало да стресне всички онези, които иначе много обичат да говорят за европейските ценности и общото европейско бъдеще.