Римските договори на 50 години

ЕС, като успешно обединение на държави няма аналог в историята. Съюзът се грижи за това, членовете му да не водят войни помежду си и да израстват заедно икономически. ЕС е единствен по рода си модел за регионална стабилност и интеграция. Благодарност и признание заслужават мъжете и жените, които преди 50 години дадоха живот на европейската икономическа общност. Политическата революция в тогавашна свободна Европа започва всъщност шест години по-рано със създаването на европейската общност за въглища и стомана, която положи основите на дългосрочното помирение между Германия и Франция. В тези 50 години от руините на световните войни израстна съюз с вече 27 страни-членки и с половин милион жители, за които общият пазар, икономическият и валутен съюз, както и общата външна политика и свободата на придвижване са неща, разбиращи се от само себе си. Тези постижения са много повече от това, за което си мечтаеха бащите на общността Жан Моне- първият председател на общността за стомана и въглища, тогавашният външен министър на Франция Робер Шуман и първият канцлер на Федералната република Конрад Аденауер. Мечтите обече не свършват дотук. Днес ние отново би трябвало да мечтаем за европейски обединени щати, в които националните интереси остават на все по-заден план. Временно изпадналата в задънена улица европейска конституция е само още една крачка в тази посока. Вярно е, че в момента ЕС се намира във вътрешна криза, но изминалите 50 години демонстрират, че съюзът винаги е излизал от кризите укрепнал и още по-силен. Така наречената “евросклероза” през 70 и 80 години на миналия век доведе до парализа в редиците на ЕС. Едва в края на 80-те и началото на 90-те години съюзът отново набра скорост. Председателят на ЕК Жак Делор, федералният канцлер Хелмут Коол и френският президент Жак Ширак въведоха общия вътрешен пазар, последва въвеждането на общата европейска валута и в крайна сметка падна и желязната завеса. Европейската идея няма да пропадне заради конституционната криза и умората от много Европа, защото тя няма алтарнатива. Разбира се ЕС след разширяването от 1973 година насам на общо 27 страни-членки стана по-непрозрачен и трудно управляем. Но именно за приема на средноевропейските и източноевропейските страни нямаше алтернатива. Единствено изгледите за прием в ЕС можеха да дадат надежда в бившия източен блок за стабилност и бъдещо благополучие. Мечтата за свободна и обединена Европа стана реалност. Е,не съвсем. Защото в съюза все още не членуват страните от Западните Балкани, които обаче постепенно ще бъдет приобщени. Единствено по въпроса дали Украйна, Молдова, Турция, Грузия и други държави трябва да станат пълноправни членове не цари единодушие.

Жалко само, че някои правителства, както това в Полша например или избирателите във Франция продължават със своя евроскептицизъм. Междувпрочем евроскептицизмът има традиция. Още през 1957 година списание Шпигел писа, че набързо скалъпените Римски договори ще окажат негативно въздействие върху икономиката. Дори и тогавашният федерален канцлер Аденауер заяви, че не разбрал напълно какво точно е подписал.

Възможно е нашите внуци след 50 години да живеят в една европейска държава с общо правителство и общ парламент, за да могат да устоят в конкуриращия се за енергийни източници и вода свят. Фантазия, или невъзможна представа? Не. Също и преди 50 години никой не можеше да предскаже как ще изглежда сегашния европейски съюз, и въпреки това ние можем днес да го празнуваме.