Русия като стратегически партньор на Европейския съюз

Oпитите на Русия да подражава на Запада, датиращи още от времето на Петър Велики, често са завършвали с неуспех. Това важи в пълна степен и за епохата на Борис Елцин. След подобни експерименти обикновено следва връщане към т.нар. традиционни ценности. Те включват колективизма в съчетание със силна централна власт, oлицетворение на която днес е Владимир Путин.

Във външнополитически аспект страната замени остарелите аргументи на ядрената мощ с добре обмислена енергийна стратегия. Русия разполага със значителен потенциал: страната е на първо място в света както по добив, така и по износ на земен газ. По износ на суров нефт Русия е изпреварена единствено от Саудитска Арабия. Енергийните суровини съставляват над 60% от руския експорт. Страната изнася предимно в Европейския съюз: 50% от газта и 30% от нефта идват от Русия.

Енергийната зависмост на Европа от руските доставки е неоспорим факт. Същевременно Кремъл зависи в не по-малка степен от Европейския съюз: европейските плащания за енергийните доставки пълнят годишно 40% от руската хазна. Тези постъпления гарантираха на Русия през 2005-та положителен бюджетен баланс от 7,7%, докато повечето страни от еврозоната имаха дефицит и някои едва се вмъкват в допустимата Маастрихтска граница от минус 3%. Не абстрактните политически декларации, а тази зависимост на Кремъл прави Русия предсказуема като стратегически партньор.

В момента трудностите в диалога произтичат оттам, че между Кремъл и Брюксел все още няма консенсус по въпроса, какво всъщност означава енергийна сигурност. Ако за Европейския съюз това е осигуреният достъп на независими чужди компании до руските газопроводи, за Русия енергийна сигурност означава добивът и транспортът да останат монопол на държавния концерн „Газпром“.

Опирайки се на енергийния си потенциал, Русия придоби по-времето на Владимир Путин ново самочувствие. Валутните постъпления от износа на енергийни суровини доведоха до повишаване на жизнения стандарт и навлизането на западни стоки на руския пазар. Получи се пъстра смесица между съветското минало и западните ценности. В Калининград може да се види надпис на кирилица „Ив Роше”, а по него името на улицата, останало непроменено: „Ленинский проспект.”

Новото самочувствие на Русия прозира и в отношението към НАТО. От една страна е налице непримирима позиция против ново разширяване на Северноатлантическия пакт в посока Украйна или Грузия. От друга страна част от руската преса не вижда особена заплаха и нарича Алианса „овца във вълча кожа”. Но за разлика от отношението към НАТО, тонът с който се говори и пише за Европейския съюз е значително по-умерен. Подчертава се принадлежността на Русия към европейската цивилизация, като същевременно се „оневинява” близкото минало. Някога покойният дисидент Йосиф Бродский бе казал, че това което се е случило в Русия, не е станало по нейна вина: „нали Маркс не се е родил на Волга...”