Саркози в светлината на прожекторите

Всеки ден – по едно заглавие във вестниците - такъв беше девизът на Никола Саркози още по времето, когато беше министър на вътрешните работи. Нещата не са се променили и до днес. Френският президент прави впечатление на хиперактивен човек.

Той изпраща жена си Сесилия в Триполи, тъкмо на време за освобождаването на либийските заложници, само ден по-късно си разменя братски целувки с Муамар ел Кадафи в Триполи. Действията на Саркози в либийския изнудвачески театър беше всичко друго, но не и майсторско изпълнение на дипломат. Това че сключи договор за атомни доставки с Кадафи е част от френската традиция да се продават атомни реактори по цял свят. Против подобна сделка говори фактът, че Либия все още е диктатура – страната поне подписа договора за неразпространение на атомното оръжие. Легитимно е обаче, държавният глава на една страна, която традиционно има тесни контакти със Северна Африка – по договорка с останалата част на Европа – да продължава да ги поддържа. Неговата напориста намеса в аферата със заложниците обаче свидетелства за твърде малка проява на чувствителност. Търсейки внимание, президентската двойка Саркози ефектно излезе на сцентата, след като други европейски политици, в продължение на дълго време и без да вдигат много шум бяха договаряли условията за отваряне на портите на либийския затвор. Това остави твърде неприятно впечатление.

Правилно е обаче, Саркози да определя темпото на движение у дома си – в Елисейския дворец. Президентът знае, че скоро ще го преценяват по изпълнението на обещанието да намали безработицата и да повиши покупателната способност в страната. Саркози има основателни причини да бърза. В продължение на дълги години Франция не беше способна да предприеме никакви реформи. А начинът , по който Саркози управлява, е освежително прям. По конституция той има почти абсолютна власт и не се колебае да я използва. Саркози и премиерът Фийон не се и опитват да разправят на народа баснята, че президентът е само представителна фигура, а премиерът – този, който управлява. Президентът нарежда, премиерът – изпълнява. В Париж вече има яснота във взаимоотношенията. Предшествениците на Саркози – Франсоа Митеран и Жак Ширак – обратно – обичаха да се възползват от премиерите като изкупителни жертви. Вкрючително и поради това мнозина французи изгубиха доверие в политиката, а кризата в политиката стана и криза на президента. По парадоксален начин дейният Саркози сега е този, който можа да я прекрати. За разлика от своите предшественици, Саркози обвърза в усилията си още префсъюзите, гражданските инициативи и дори опозицията. Някои може и да смятат това за тактически ходове, но в крайна сметка Саркози знае, че за изпълнението на реформите се нуждае и от подкрепата на противниците си, ако иска да задуши съпротивата още в зародиш.

Във властта е на новия президент, да направи френската политика по-зряла. Нова конституция не се задава в обозримо бъдеще, защото затова липсва съответно мнозинство. Но още отсега Саркози вдигна много прахоляк, който се беше отложил по замръзналите институции на Петата Република. Сега той ще трябва да изпълни обещанията си и да осигури достъп на народните представители до онова участие във властта, което им се полага в условията на демокрация. За да има силен президент, той се нуждае от силен противовес в лицето на парламента. Само така Саркози ще може в дългосрочен план да легитимира своите амбициозни реформи. Сензационните заглавия тук няма да се окажат достатъчни.