САЩ и "бандитските държави"

Едва ли би могло да има по-горчива - или по-сладка - ирония от тази: сред основните мотиви, с които Буш и Блеър оправдаваха войната срещу Ирак, на видно място фигурираше темата за оръжията за масово унищожение. Най-малко за да придадат международноправно измерение на разоръжаването и свалянето на режима в Багдад, Вашингтон и Лондон се опитаха, с масирана реторична и политическа кампания, да убедят света в опасността произлизаща от военния потенциал на Ирак. Впрочем много специалисти и повечето тайни служби бяха на мнение, че Ирак или притежава оръжия, които не трябва да притежава, или че разработва програми, за да се снабди с такива. Оспорвана беше само степента на непосредствената заплаха. Къде е тогава иронията в цялата работа? Окупационните сили в Ирак не са открили досега никакви следи за наличието там на оръжия за масово унищожение. Но в същото време в непосредствена и по-далечна близост стават невероятни неща: първо Иран се съгласява да отвори ядрените си инсталации за международен контрол; после Либия обявява, че се отказва изцяло от атомната си програма; и накрая Северна Корея кани американски учени да разгледат най-големия й атомен център. И трите държави имат различни съображения за неочакваната си сговорчивост. Но едва ли може да има съмнение, че сплашването, което беше една от негласните цели на иракската война, оказа явно въздействие върху останалите така наречени бандитски държави - за разлика от прогнозите на мнозина. Не е трудно да си представим, че либийският ръководител Кадафи е бил впечатлен от англо-американските действия срещу Садам; повече от показателен е фактът, че той иска да преговаря само с тези две страни относно отказа от атомната си програма. Готовността на Иран да допусне международните инспектори също едва ли щеше да се прояви без показния урок у западния съсед. Затова трябва да се подхожда по-резирвирано към самопохвалите на европейците за "успешната" им мирна мисия в Техеран, когато получиха обещанието на аятоласите за сътрудничество. Дипломацията естествено е полезна, политическият натиск може да постигне своята цел. Но дали Лондон, Париж и Берлин щяха да постигнат толкова много, ако Америка и Англия не бяха извършили разоръжаването на Ирак и свалянето на багдадския тиранин по своя си начин - без съмнение един опасен, внасящ разцепление сред съюзниците начин? Ако го нямаше нагледният материал от Ирак? Процесите на вземане на решения и стратегическият курс на Техеран едва ли ще са останали неповлияни от новата ситуация възникнала в района на Двуречието. Впрочем от отстъплението на Иран и Либия не може да се скалъпи един "иракски модел" - в Северна Корея, например, все още не може да се говори за решителен обрат. Американската концепция за "изпреварваща" употреба на военна сила с цел предотвратяване на непосредствената заплаха си остава все така спорна. Именно защото условията от Либия до Северна Корея са така различни е невъзможно да се изведе общо правило или форма. Затова приказките, че сериозността на американските мотиви по отношение на Ирак щяла да се разбере по това дали щели да бъдат предприети военни действия и срещу Корея, бяха най-малкото глупави. Ако изминалите месеци и седмици показаха нещо, то е следното: заинтересуваните страни трябва да бъдат сплотени, за да не се допусне попадането на опасни оръжия в неподходящи ръце. От решаващо значение не е догмата на мултилатерализма, а солидността на една съгласувана политика.