САЩ и светът след кризата

Както често е било отбелязвано, винаги когато се заговори, че Америка запада, тя реагира, задействайки във вътрешността си процеси, които й дават нов тласък и я обновяват. До ден-днешен всички пророчества за заника на Америка (като онова на историка Пол Кенеди през 80-те години) са се оказали неточни.

Може би така ще стане и сега. Съществува обаче разлика в сравнение с 80-те години. По онова време Америка имаше пред себе си само един заслабнал съперник (СССР) и рецептите на рейгънизма бяха достатъчни, за да й вдъхнат нов живот. Днес растежът на азиатските сили изглежда необратим. При това положение финансовата криза би могла да ускори тенденцията към преразпределение на властта - преминаването от еднополюсна към многополюсна международна система. Не мисля, че това противоречи на констатацията, че Америка ще остане още задълго най-голямата военна мощ на планетата и че само Америка притежава ресурсите, необходими за рестартирането на нов експанзивен икономически цикъл. Новият многополюсен свят ще бъде различен от досегашния, с различни правила. Моята хипотеза е, че този свят ще бъде по-опасен (с повече рискове за война) и по-враждебен към свободата.

Неоспоримата доминация на Америка

беше основен фактор за разпространението на свободата в света. Със свиването, макар и относително, на Америка, този процес ще изгуби инерция. А какво ще бъде мястото на Европа в една многополюсна система? Европа има само две възможности: да се превърне набързо в "свръхдържава" (европейски съединени щати) или да остане обвързана с американците.

Финансовата криза ни показва една невиждано активна Европа. Френският президент Саркози енергично координира европейските правителства в усилията за преодоляване на кризата. Европейската комисия обаче остава на периферията. В условията на "извънредно положение", истинските решения се взимат там, където е истинската власт - от националните правителства. Няма нито един сериозен политолог, който да прогнозира прерастването на ЕС във федерация, в един вид европейски съединени щати. Най-реалистично е да очакваме, че Европа ще си остане и занапред това, което е днес: амалгама от наднационалност (само по отделни въпроси) и междуправителствени компромиси.

Как ще изглежда Европа в един многополюсен свят,´

доминиран от конкуренцията между няколко центъра? Ще бъде като глинено гърне. В името на независимостта и свободата, тя ще трябва да остане свързана със САЩ и тяхната "либерална хегемония". Ако "трансатлантическият блок" просъществува, той, въпреки огъващата се Америка, ще си остане най-голямата концентрация на политическа, икономическа и военна мощ. Само че ще оцелее ли този блок? Ако Обама стане президент, ще последва вероятно един нов меден месец. Когато меденият месец приключи обаче, европейската нетърпимост към американците и желанието да се дистанцират от тях отново ще се проявят. Още повече, че двете страни ще излязат по различен начин от финансовата криза. Само привидно Америка и Европа реагират еднакво на кризата. По отношение на Америка, става дума само за временни мерки, противоречащи на дълбоко вкоренената индивидуалистична и независима природа на американците. За Европа обаче, която през изминалите десетилетия така и не успя да прегърне с убеждение икономическия либерализъм, се касае за завръщане към обичайните социалдемократически рецепти и към изначалния европейски етатизъм.

Когато кризата бъде преодоляна, ще се види колко са се раздалечили (в политико-икономически, но още повече в културен план) двата бряга на Атлантика. Струва ми се илюзия да се вярва, че новият държавен интервенционизъм на Европа няма да се отрази върху международните отношения.