СДС го няма, има я политиката марка „СДС”

От птичия поглед на чуждестранните медии предстоящите парламентарни избори в България засега са съвсем дребен детайл в пейзажа, а доколкото все пак има някакви публикации по въпроса, акцентите са три: преднината на БСП в допитванията, бавно растящото доверие към НДСВ и разединението на лидерска основа между десните политически формации. Последната констатация, която правят малцината европейски журналисти с добър поглед върху българската политическа действителност, може да изглежда и леко повърхностна, но затова пък ясно илюстрира недоумението сред експертите по България. В частни разговори то звучи приблизително така: “Защо тъкмо в решителните години пред влизането на България в ЕС десните допускат идване на БСП на власт? Толкова ли е трудно да преглътнат личните си вражди и да предложат на нерешителните избиратели една широка платформа за бъдещо управление в центъра и вдясно от него?”

Същото недоумение, впрочем, излизаше да дневен ред след всяко от многобройните разцепвания на СДС през 90-те години. И то не толкова, защото въпросните журналисти и наблюдатели реагират по някакъв антикомунистически рефлекс, а поради простия факт, че тъкмо СДС още от началото на българския преход зае определени позиции: за демокрация и пазарно стопанство, за влизане в ЕС и в НАТО. Някак нелепо е да се припомнят исторически толкова близки събития, но в трескавата динамика на българския политически живот сякаш все по-рядко остават свободни тактове за елементарния извод: настоящата обществена организация, ориентацията, политиката и приоритетите на България са именно марка “СДС”. Разбира се, тук веднага трябва да се добави, че БСП постепено и мъчително се намести на същите позиции, а НДСВ ги възприе още с раждането си. Може дори да се изкаже и предположението, че СДС (онова, което е останало от него) е осъществил стпроцентово целите си и вече няма какво да предложи на избирателите. И да се добавят поне няколко общоприети критики към управлението на СДС между 1997 и 2001: за непрозрачността на приватизационните сделки, за самозабравянето, за авторитарния стил на премиера, за лошата персонална политика, не на последно място и за определени непохватности във външната политика. Независимо от всичко това обаче тъкмо политическият проект на СДС придвижи България напред в икономиката и демокрацията и на Запад в геополитиката. Всъщност, дори многобройните разцепвания на СДС са знак за по-модерен тип политическа култура – ако направим сравнение с по-хетерогенната, но винаги единна БСП.

Надеждите (в страната и извън нея), че формациите вдясно от центъра могат до изборите да влязат в някакъв вид единодействие, вероятно са нереалистични. Реалистично обаче е евентуално сътрудничество с НДСВ върху основата на многоборйните общи приоритети и цели. Защото в България все още не става дума за реален избор между “дясна” и “лява” политика, а за стабилизиране на вече направения избор: демокрация, свобода, пазар, Запад.