След войната в Ирак отношенията между САЩ и Турция все повече се усложняват

В продължение на половин столетие Турция бе един от най.важните и надеждни партньори на САЩ. В списъците на най-продаваните заглавия в Истанбул тия седмици обаче все по-напред излиза една книга, която само допреди няколко години нямаше да бъде написана. Научно-фантастичният роман “Метална буря” описва, как турски и американски войски се сблъскват в Северен Ирак, как американски самолети бомбардират Истанбул и войната достига Вашингтон. Според една анкета на БиБиСи 82 % от турското населене отхвърлят политиката на президента Буш.

Помрачаването на атмосферата между двете съюзнически страни от НАТО междувременно намира израз в открит конфликт между американското правителство и турската управляваща партия АКП. Две външни политики се сблъскват. От една страна, според Илтан Турай, един от водещите турски политолози, сред неоконсервативно мислещите във Вашингтон, се е наложило схващането, че турският премиер Ердоган следва проарабска и просунитска политика. От друга страна Вашингтон третирал Турция така, като че ли студената война продължава и правителството трябвало да постъпва така, както му предписва американското.

Ердоган не бе първият турски правителствен ръководител, обвинявал Израел в държавен тероризъм. Преди него това бе сторил левият националист Еджевит. Ердоган обаче повтори обвинението и се почувства обиден, когато Израел остави без отговор неговото предложение да посредничи за разговори със Сирия и с палестинците. Миналата година той прие сирийския министър председател Отари, но същия ден, “поради прекомерна заетост”, не намери време за израелския вицепремиер Олмерт. Вашингтон бе засегнат и от това, че Ердоган и неговата АКП окачествиха американската операция срещу бунтовническия бастион Фалуджа като “геноцид”, но замълчаха във връзка с атентатите срещу свещени шиитски места в Ирак.

В началото на 2003 год. Вашингтон още честваше Ердоган като един от най-големите политически таланти. Сега същите персони инсинуират, че никога не се бил отказвал от ислямските си корени. “меденият месец” между Америка и АКП приключи, когато Меджлисът в Анкара отхвърли на 1-ви март 2003-та препоръката на Ердоган, да бъдат пропуснати американските войски през Турция, за да атакуват Северен Ирак. Американците не се отказаха от надеждите си и изпратиха доворено лице на вицепрезидента си Чейни като специален пратеник в Анкара. Този пратеник обаче бе принуден в продължение на два месеца да чака за среща с Ердоган. Миналата година Ердоган отново бе на посещение в Белия дом, а Буш отдели по време на срещата на върха на НАТО в Истанбул дружелюбни слова за Ердоган.

До последната засега ескалация си стигна, след две, публикувани в печата, статии на водещи американски личности. Едва бе успяла външната министърка Райс в началото на февруари да поуталожи малко вълните в Анкара и Робърт Л. Полък публикува в “Уолстрийт Джърнал” материал под заглавието “Болният човек на Европа – за пореден път”. Полък инсинуира, че турците са демонстрирали неблагодарност за подкрепата в миналото и окачестви атмосферата между двете държави като “отровена”. Политическият дискурс в Турция сравни Полък с Гьобелс, намирайки го направо за възгрубичък в сравнение с националсоциалистическия образец.

Полемиката допълнително усили недоволството на турците с рещу американските неоконсерватори. Да се нарича една страна “болна”, само защото правителството й не се подчинява безпрекословно на интересите на американците, било идея, произтичаща от болни мозъци, изруга либералният истанбулски политилог Сахин Алпай. Никога преди Турция не е била по-свободна и по-стабилна страна отколкото е сега, заяви той в отговор на Полък.

Шеф-коментаторът на либералния турски всекидневник “Радикал” Исмет Беркан отхвърля като един вид теория за съзаклятие втората статия, публикувана също през февруари от неоконсервативния интелектуалец Майкъл Рубин в сп. “Мидъл Ийст коуртърли”. Той бил потресен от “определено слабоватата” теза на Рубин, че единствено саудитският капитал издигнал и задържал на власт АКП, с цел първо да бъдат изолирани военните и бюрокрацията, а след това Турция да бъде ликвидирана като лаицистична държава.

Очевидно е, че интересите на Анкара и на Вашингтон не са в съзвучие по три пункта: Ирак, борбата срещу кюрдската терористична организация ПКК и използването на турската военновъздушна база Инджирлик. В Ирак Ердоган и АКП гледат на себе си като на глас на сунитите. Вашингтон обаче залага на ръководено от шиитите правителство. Още по-голяма тежест има обстоятелството, че Анкара обвинява правителството във Вашингтон, че се стреми към разделяне на Ирак, а по този начин приема и основаването на независима кюрдска държава в северната част на страната. Наистина третият човек в Пентагона, Дъглас Фейт, увери Турция неотдавна, че Вашингтон не предприемал в Ирак нищо, което да противоречи на турските интереси. Печатът обаче се заоплаква, че вашингтон не признавал на Турция правото на самостоятелна политика по отношение на Ирак.

Мнозина турци са възмутени, че САЩ изискват световна солидарност срещу терористичната мрежа ал Кайда, обаче самите те не демонстрират подобна солидарност с Турция в борбата срещу ПКК.

Фейт призова Турция към действия срещу антиамериканизма в общественото мнение. В противен случай Вашингтон щял да разглежда и Турция като враг. Политологът Туран привежда като контрааргумент, че антиамериканизмът нямал дълбоки корени. От една страна той бил само резултат от близкото минало, докато от друга страна вече имало достатъчно общи интереси, като напр. В Нато, на Кавказ и в Централна Азия, при проекта за по-голям Близък изток. Освен това Вашингтон не можел да бъде заинтересован от идването на друга партия освен АКП на власт, заявява полотилогът Соли Йозел. Защото лявата Републиканска народна партия била още по-антиамерикански настроена, а националистическата МХП живеела от инстинктите си срещу Запада.