След разговорите между посланиците на САЩ и Иран в Багдад

Важни били само резултатите, добрите намерения не интересували никого – приблизително така звучеше обобщението на Райън Крокър, посланик на САЩ в Багдад след втората му среща с неговия ирански колега Хасан Касеми Коми в иракската столица. Продължилата часове дискусия обаче можела да се събере в няколко минути, добави той, завършвайки със заключението, че от първата подобна среща на 28 май насам положението по-скоро се било влошило.

Това едва ли е много окуражаваща равносметка на почти сензационната иранско-американска среща. Не е обаче и пълно крушение. Защото мигар е чудно, че след близо трийсет години пълно мълчание по канала между Техеран и Вашингтон, първият контакт е толкова труден? Още повече че целта му не е, примерно, да се възстановят дипломатическите отношения, прекъснати малко след Ислямската революция в Иран, или пък да се постигне компромис в спора за иранската ядрена програма. Единствената, и толкова повече натоварена с експлозивен потенциал тема на разговорите в Багдад беше положението в Ирак. Тема, по която двете страни, въпреки непреодолимата си взаимна враждебност, постепенно констатираха взаимен интерес и необходимостта да си сътрудничат. И това би могло да стане, ако бяха в състояние да надскочат себе си.

Интервенцията на САЩ в Ирак всъщност беше полезна за Иран. Така, както преди това и в Афганистан, американците свалиха от власт радикален режим, с който Техеран имаше ядове. Но в случая “врагът на моя враг” не стана автоматично съюзник, камо ли приятел. Максимално постижимото беше мълчаливо съгласие между Вашингтон и Техеран по отделни въпроси. Но дори то вече не е на дневен ред, откакто САЩ увеличават натиска срещу Иран в спора за ядрената програма. Ето как Иран започна да подчертава отрицателният аспект на интервенциите в Афганистан и в Ирак: САЩ вече не са просто Големият Сатана отвъд океана, те са враг пред градските порти, който все по-често заплашва, че откъм Иран и Афганистан вече може много лесно да атакува и самия Иран, за да свали омразния режим на аятоласите или най-малкото да разруши иранските ядрени инсталации.

Едно и също обстоятелство по парадоксален начин е повод както за тревога, така и за успокоение в Техеран: в съседните две страни САЩ имат толкова големи проблеми, че едва ли могат да си позволят да изнесат войната и към Иран. В самите САЩ условията за такова разширяване също от ден на ден се влошават. Освен това Техеран има едно все по-ефикасно средство за отпор: той може да мобилизира своите съюзници вътре в Ирак и да почерни окончателно живота на американските войници. Според САЩ Иран вече прилага тази тактика, Техеран обаче отрича. Все пак двете страни се договориха поне да създадат съвместен Съвет по сигурността в Ирак. Тоест, срещата в Багдад не приключи съвсем без резултат.