След финала на Берлинале

Ако успехът на кинофестивала се определяше от броя на посетителите или дори само на акредитираните журналисти, последното Берлинале щеше да е между рекордно силните от години насам. Ако пък публиката беше упълномощена да замести журито, ”Златната мечка” сигурно нямаше да попадне при ”Кармен от Кайлича”, езиково екзотичната южноафриканска екранизация на Марк Дорнфърд-Мей по операта на Бизе, която до решението на журито остана май незабелязана. Без ”ако” и условно наклонение берлинският фестивал остава обаче такъв, какъвто реално беше: умерено добър, неоткрояващ се от други свои издания. Един от фаворитите, палестинският филм ”Рай сега” на Хани Абу-Асад се задоволи с наградата ”Синия ангел” и като известна компенсация, с наградата на публиката, присъждана всяка година от всекидневника ”Берлинер моргенпост”.

С какво ще се запомни тазгодишното издание? – Едва ли с това, че поне няколко филма от конкурсната програма спокойно можеха да останат извън нея и да отворят място за други, включени в и без друго по-интересната панорама. Извън рутината и шаблона, за които напомниха особено конкурентите, представени в първите фесивални дни, беше иначе обикновената, малко елегична история на едно китайско семейство, приспособяващо се към живота след културната революция в ”Паун” на режисьора Гу Чанвей. Филм, който напълно заслужено спечели голямата награда на журито. Заслужава внимание и свежата, забавно поднесена тинейджърска одисея в ”Момчето, което си смучеше палеца” на американския дебютант Майк Милс. Изпълнителят на главната роля, 19-годишният Лу Тейлър Пучи, отличен със ”Сребърна мечка” за най-добър актьор, явно беше сред тези, които най-малко очакваха това – той си беше заминал и се наложи отново да прелети от щатите до Берлин, за да си получи наградата. Другата ”Сребърна мечка” – за най-добра актриса беше връчена също донякъде непредвидено; Юлия Йенч получи наградата си за ролята й в ”Последните дни на Софи Шол” на Марк Ротемунд още на пресконференцията преди официалното закриване, на което не присъства, тъй като тя пък трябваше да се върне в Мюнхен поради неотложен ангажимент в театъра. Финалът на Берлинале остана лишен от блясъка на новата звезда на германското кино – лош късмет за ревностния му насърчител, фестивалния директор Дитер Кослик, който и без друго често, включително тази година понася упреци, че на фестивала му липсват повече ”звезди” и че пренебрегва холивудското заради европейското и френското кино.

За Юлия Йенч, германската кинопублика, германските медии 55-то Берлинале очевидно остава фестивалът, белязан от ”Софи Шол” и бледото, сериозно лице на една жена с непреклонен характер – лицето на актрисата Юлия Йенч в ролята на мюнхенската студентка, участничка в съпротивата срещу хитлеристкия режим в Германия. Впрочем, без това лице, без невероятния мимически талант и изразителна жестикулация на Юлия Йенч самият филм щеше да е вероятно просто един от многото, които се опитват да ”опаковат” определена, в случая историческа тема в някаква история. Втората ”Сребърна мечка” за ”Софи Шол”, присъдена на Марк Ротемунд за най-добра режисура, трудно може да оправдае естетически еднообразните му, не особено изобретателни решения.

Подборът, така или иначе, се очертава като постоянен проблем на берлинския фестивал, независимо че в секциите извън конкурсната програма бяха показани редица добри филми, даващи сравнително точна представа включително за експерименталното, неконвенционално кино в много страни. Любопитен и успешен опит за такова кино беше представен също на форума на младите с източноевропейската копродукция ”Поколение: Изгубени и намерени”, в която участва и България.

Едва ли е чак такава беда, че на Берлинале и този път отсъстваха открояващи се, силни американски продукции от рода на номинираните за ”Оскар” ”Рей” или ”Авиатор”, които в края на тази седмица ще вероятно ще си поделят престижното отличие. Едва ли е слабост и това, че за сметка на Холивуд беше поощрено от една страна европейското и още повече, от друга, социално ангажираното кино. Сигурно е обаче, че фестивалът можеше да мине и без навяващи досада претенденти от типа на унгарската екранизация по романа на Имре Кертеш ”Човекът без съдба”, допълнително включена в конкурсната програма и избегнала пълния провал може би само поради респектиращия интерес към големия писател. Пред такъв род европейско кино всеки би предпочел по-директното, добре дозирано американско кино – такова, каквото предложи, например, филмовата биография ”Кинси” на Бил Кондън във финала на тазгодишното Берлинале. Остава надеждата, че следващото ще е по-различно, по-силно, а кой знае, може би и по-запомнящо се.