Статия на швейцарския всекидневник “Нойе цюрхер цайтунг” за България

”Ние искаме в ЕС и ЕС ни иска”. Меглена Кунева, министър на евроинтеграцията отговаря колкото лаконично толкова и прецизно. Самоувереността й изглежда честна и тя може да е доволна от дотук постигнатото. България затвори необходимите за присъединяване към ЕС глави от преговорите. Пред планираното за януари 2007 приемане в кръга на 25-те всъщност не би трябвало да има повече препятствия, поне от гледната точка на София. Румъния също иска на тази дата да може да се присъедини към ЕС, но е с няколко дължини зад България. Под сянката на извършилото се в началото на месец май разширение с десет нови страни България по време на последните няколко години едва ли не безпрекословно се подчини на директивите от Брюксел, при това и в области, засягащи националната гордост. Например по главата ”Енергетика”.

Надали има друга европейска страна, в която да се намерят толкова много пламенни застъпници на атомната енергия, както в България. През последните няколко години те демонстрират редовно за запазването на единствената българска АЕЦ в Козлодуй на Дунава. Два от общо шестте реактора вече бяха изключени по повелята на ЕС. Също и блоковете трети и четвърти, за чиято модернизация държавата похарчи много пари, по волята на Брюксел трябва да бъдат спрени от съображения за сигурност до края на 2006 год. При това въпреки мнението на международните експерти, които след посещение в централата миналата есен я препоръчага като сигурна. Г-жа Кунева признава за усилията по време на преговорите по закритата 2002 год. глава ”Енергетика”. Било трудно да се убеди населението, че по тази глава става дума само за сигурността и никой нямал принципни възражения срещу ядрената енергия от България.

Иначе много приказливият министър на енергетиката Милко Ковачев внезапно става твърде лаконичен по темата Козлодуй. До края на годината правителството трябва да реши, как страната да осигури енергоснабдяването си от 2007 година нататък. Опциите са ограничени: или чрез нова АЕЦ на място, предвидено още през 80-те години – край също разположеното край Дунава селище Белене или пък чрез отново пускане в експлоатация на спрените блокове 3 и 4. Последното би било несъмнено по-евтиното разрешение. Обаче никой не желае открито да разговаря по тази възможност, поне не на правителствено равнище. Заради Козлодуй между Брюксел и София вече имаше маса недоразумения. Само и само да не се застрашава с болната тема перспективата за членство на България, която, както потвърди германският канцлер Шрьодер пред българския правителствен ръководител Сакскобургготски неотдавна по време на визитата му в Берлин, никога не е била така обещаваща както точно сега.

Козлодуи съдържа за българите извънредно важна символика, казва публицистът и демоскоп Андрей Райчев. По време на десетилетията на съветското влияние България се развива от бедна аграрна страна в относително добре функционираща индустриална държава. Широко слоеве от селското население са се възползвали от това развитие и свързват индустриалните предприятия с прогреса и личното благосъстояние. След рухването на системата Козлодуй оцелява в условията на икономически шок при промените като едно от малкото печеливши предприятия. Този символ на някогашното величие да бъде подчинен на стремежа към европейска интеграция, не се харесва на мнозина българи. Още повече, че досега перспективата за членство в ЕС почти не им донася материално подобрение. Все още годишният доход на глава от населението в България е 2255 евро съставлява едва 28 % от средната сравнителна стойност на страните от евросъюза преди последната вълна от разширяването му. Защо, питат се мнозина, стотина години след освобождението от османска власт доброволно се поставяме под ново иго?

”Всички сме дребнобуржоазни”, казва Райчев. Той окачествява съгражданите си като нация от прагматици, добронамерени и трудолюбиви хора, които в името на личния интерес са подчиняват на политическите реалии. Един човек, който очевидно е проумял тази характерна черта на българите е министър-председателят със синя кръв във вените Симеон Вторифон Сакс-Кобурггота, който се назова Сакскобургготски. На него и неговото Национална движение Райчев признава, че благодарение на умна тактика са разрешили проблема Козлодуй и други взривоопасни теми. При това от полза за правителствения ръководител се оказва, че неговата про-европейска линия не се оспорва сериозно нито от ляво, нито от дясно и по този начин той успява да наложи в политическия център излязлата от никъде своя партия преди последните избори. За разлика от редица други български наблюдатели, които бълват само огън и жупел по адрес на премиера, Райчев оценява позицията, заета от Сакскобургготски в политическия център като сериозно постижение от дълготрайна полза за страната. Според Райчев двуполюсната система на силите е окончателно разбита.

Сиемон Втори, с когото споделяме тази положителна оценка, се радва на подобни похвали. В европа на 21-ви век не могат повече да си противостоят комунисти и антикомунисти, казва той. България е обърнала нова страница във вътрешната си политика. ”Наложихме либерална сила и водим добър диалог с всички”, заявява 67-годишният правителствен ръководител, който до изненедващата си изборна победа живее в изгнание в Испания като бизнесмен. Нищо свързано с поста му не било така както бил мечтал през целия си живот, смята той, и дава да се разбере, че е донякъде уморен от заеманата длъжност. С подобаваща скромност той се самоопределя като слуга на държавата. Може ли наистина да се повярва, че този дружелюбен господин, който първо предлага на госдтите си бонбониера с шоколади и в абсолютно полиглотски маниер се информира, на кой език ще е удобно да се разговаря, е действително до такава степен безкористен? По време на последните 4 години държавата връща на него и на сестра му Мария Луиза различна недвижима собственост, която според изчисленията на брокери е с пазарна стойност над четвърт милион швейцарски франка? Би ли се извършила тази реституция ако Сакскобургготски не се бе поставил на разположение като правителствен ръководител?

”Ама, разбира се,” казва царственият държавен слуга с обезоръжаваща увереност, нетърпяща прекословност. Та той и сестру му получили само онези имоти, които през 1946 год. н началото на руския режим били тяхна собственост по документи. Без изключение ставало дума за земи, купени от баща му /Борис Трети/ и дядо му /Фердинанд Първи/. Който поставял това под въпрос, искал единствено да поизтормози премиера. Онези парламентаристи обаче, които повдигнаха тази тема, настояват за сформирането на следствена комисия. Те искат яснота по въпроса, при какви обстоятелства навремето царското семейство се е сдобило с имотите. Действително ли подобни искане е нередно? То би могло да се оцени и като израз на истински републикански убеждения. В това отношение обаче Сакскобургготски предпочита да е предпазлив. На въпроса, дали в България в бъдеще отново може да се установи монархия, достолепният господин не дава отговор. А дали този въпрос изобщо ще си задава някой в бъдещата страна от ЕС България?