Студената война в документи

В това предаване от нашата серия за документите от български архиви в Международния исторически проект за Студената война към вашингтонския научен център “Уудроу Уилсън”, представяме колекцията “България по време на Студената война”. Днес представяме документи, които се отнасят до българските служби по сигурността и вътрешното и външно разузнаване. Колекцията съдържа стотици документи и хиляди страници, които обхващат голям период от време – от 1944 до 1989 година, и различни теми, но днес се ограничаваме само с първоначалния период на комунистическото управление.

Документите са публикувани от българската изследователска група за Студената война в сътрудничество с Международния исторически проект във Вашингтон.

Какво интересува новата власт на Отечествения фронт в първите месеци и години след семтември 1944, когато със съветска помощ налага управлението си в България?

Сред най-ранните документи от архивите на службите за сигурност са поверителни разузнавателни известия от вътрешното разузнаване. Тяхната цел е да информират за събитията в страната и по нейните граници. През ноември 1944 такова известие, предназначено за щаба на армията, описва събития през октомври, най-вече дейността на Отечествения фронт за укрепване на властта му. По-голямата част от информацията обаче се отнася до т.нар. “противодържавна” и “противонародна” дейност вън и във войската. Една от големите тревоги е поведението на политическите партии извън ОФ. Документът показва ясно активността на новите комунистически служби за сигурност веднага след вземането на властта и тяхното установяване на тясно наблюдение над членовете на всички смятани за опозиционни, или дори приятелски, партии.

Още през този ранен период виждаме документиран силния интерес на новата власт към политиката на съседна Гърция, която става постоянна тема в по-късни известия на външното и вътрешното разузнаване. Едно от обвиненията към “гръцките националисти” и “гръцките фашисти”, както ги наричат в известията, е че упражняват терор над българското население в Беломорието “целящ изгонването на всички българи (от тази област)”.

Друга причина за комунистическото недоверие към гръцките “фашисти” е подозрението, че подпомагат нелегални “подривни” групи вън и във войската, съставени от българо-мохамедани или от етнически турци от България. В най-ранните документи ясно личи и недоверие както към Турция, така и към помашкото население в България. Българо-мохамеданите са голям прицел на разузнаването още през тези ранни комунистически години поради съмнения че са “ятаци” на нелегалните, които искат да съборят властта на ОФ. Осбено внимание се отделя на турската пропаганда, която обещавала на “туркофилското” помашко население в Родопския край, че този дял от България ще бъде даден на Турция. Гърция пък пропагандирала, че Беломорието до река Места ще отиде в гръцки ръце. Във вътрешно-разузнавателните известия тези чисто териториални въпроси са гледани през политическа призма - като едно желание на съседните некомунистически държави да отцепят части от новата комунистическа България.

Но в известия от 1945 за външната обстановка и за позицията на България след войната личи сериозна тревога от резервираното отношение на великите сили към страната поради, първо, съюзничеството й с Германия по време на войната, второ – новата й близост с Москва. След Лондонската конференция през септември 1945, на която не се постига съгласие за условията на мирния договор с България, разузнавателно известие от октомври съобщава с горчивина, че от страна на западните велики сили “предпочитания” са дадени на съседки на България. Надеждите са България да получи подкрепа от Съветския съюз и “когато бъде поставена за обсъждане нашата бъдеща съдба между великите сили нейната защита ще бъде в сигурни ръце”.

В документите от 1945 година се чете изострянето на вътрешните политически борби. Това става все по-отчетливо с наближаването на първите парламентарни избори след вземането на властта от отечественофронтовското правителство, насрочени за 18 номеври 1945. Под силен натиск отвън партиите извън ОФ се легализират. В разузнавателните известия от този период се коментира, че “опозицията в страната се легализира и различните й партийни групи добиха правото на свободни печатни органи. В своето легално съществуване тя прояви голяма невъдържаност и некоректност към установения политически живот. (...) Опозицията стана прикритие за всички фашистки и реакционни сили в страната.” Да не забравяме, че това е написано по време, когато комунистите вече са приели Наредбата-закон за защита на народната власт (януари 1946), която изиграва мрачна роля за смазването на политическите противници на правителството и дава възможност за масови преседвания на политическата опозиция.

През 1946 година, още преди официалното създаване на новата Държавна сигурност, вече срещаме документи, показващи някои от външните разузнавателни дейности на българските служби за сигурност. Известия за Австрия, Швейцария, Италия и Франция показват силен интерес към политическия климат в Западна Европа и към действията на българските общности и дипломатически служители там. Българските дипломати в западните столици съвсем ясно са поставени под зорко наблюдение. В известията има изключително подробни данни за постепенното формиране на българско правителство в изгнание, очевидно получавани от информатори сред посветените в плановете в Швейцария. В тази връзка, българското разузнаване препоръчва “Дейността на емигрантските наши среди в Швейцария (...) да се следи с особено внимание. Швейцария е мястото от гдето за сега могат да изникнат нашите най-големи нериятности.” Интерес към дейността в Швейцария по-късно ще прояви и самият Георги Димитров, който през юли 1947 година уведомява (на любимия си руски език) Сталин с шифрована телеграма за противодържавната дейност на шефа на българската мисия в Берн, Дамян Велчев. Във Франция целият дипломатически персонал на България е обявен от разузнавателните служби за “завербуван” от англо-американците. А тъй като много от авторите на разузнавателни известия се опасяват от нова война между двата оформящи се лагера на изток и запад, те препоръчват радикална смяна на персонала в чужбина и изграждането на агентурни мрежи: “Необходимо е не само да се преглежда пресата, а най-необходимото – да се изпращат и създават агенти и агентури, да се действува практически, а не както досега – теоретически.”

Тази фраза от октомври 1946 сякаш дефинира посоката, в която разузнавателните служби на комунистическа България ще се движат в продължение на следващите десетилетия.