С поглед назад - Мирела Иванова

Колкото и да ни се иска да дадем сто спокойни и безкритични дни на правителството и да сме толерантни към министрите, техните заместници и действия, тъкмо те ни пречат да го сторим. Не е истина, че в навечерието на приемането ни в Евросъюза може да се работи по онзи овехтял, направо мухлясал бекапейски начин. От нафталина заизскачаха не просто плашилата на бившата държавна сигурност, но и тоталитарния манталитет, според който партията, в случая трите партии, безпардонно налагат кадри и кадрите решават всичко според думите на един от съветските бащици.

Министерството на вътрешните работи първо развя знамето на миналото и събра под него някои от създателите и стратезите на днешната организирана престъпност, за да се борят срещу нея. Да го бяха направили поне тихомълком – от кумова срама дето се казва, а те го известяват с фанфари. Всъщност тъкмо народният генерал Борисов, обзет от обида и нарицателен в простодушието си, подавайки оставка, формулира проблема: ако не си в политиката, вече си никой. Да, моженето тук няма значение, опитът, доброто име, експертните умения са за боклука, не си ли правоверен партиец. Изричам го като обобщение, което събира в себе си цялата възможна партизанщина на политическия ни живот от Освобождението до ден днешен, като натрупан дългогодишен опит, осмелявам се да отбележа – дори и личен, в България, от който сякаш сме наказани да не се измъкнем во веки веков.

Добре, оставяме настрана МВР – вземаме Министерството на образованието и по случай първия учебен ден, да кажем, си задаваме въпроса кой в ръководството му е професионалистът, експертът с воля да проведе насъщно нужните реформи. Те могат да се назоват в две изречения: българското училище най-сетне трябва да подтикне децата ни към свободно мислене и рационално образование, защото само това ще ги направи адекватни на предизвикателствата на съвременния свят. Не смачкани нагаждачи, които треперят пред съмнителни авторитети, не разхайтени и незаинтересовани дори от собствения си живот отворковци, а мислещи и мотивирани бъдещи граждани. Звучи утопично, но не е съвсем.

Както не бе съвсем утопично в Министерството на културата да се назначат доказани, компетентни и работещи мениджъри, чиито имена да не будят насмешка и презрение на всеки километър…Управниците, дето съчиниха порочния квотен принцип, трябваше да си дадат сметка поне за това, че сме малка страна, дори не колкото село, а досущ махала – и всички се познаваме помежду си, и всички знаем кой колко пари чини. Изричам го вече без гняв и без болка, просто е така – и не бе съвсем утопично преди петнайсет години, непосредствено сред промяната, да се тръгне в посока на съвместяване, на сдобряване между българинът и държавата. Ако се беизградило някокво поне взаимно зачитане, основите му да се бяха положили – на друг хал щяхме да сме днес. Но не сме.