Тема на седмицата

Без съмнение, Ирак представлява голям проблем за целия Запад. Но означава ли това, че целият Запад трябва да се включи в решаването му? И редно ли поради това да се иска от германците да се ангажират в Ирак? Разбира с, подобно нещо е възможно и то и ще стане, без значение дали Джон Кери ще стане президент или Джордж Буш. Даже и най-върлите привърженици на войната във Вашингтон осъзнават, че Супервеликата сила не може сама да се справи с Ирак. Нужни са съюзници и те ще бъдат повикани. Врагът на Запада - такова е поне внушението - се намирал между Тигър и Ефрат. Затова Берлин наистина ще бъде принуден да намери отговор. Който е за участие на Бундесвера в Ирак трябва да отговори на решаващ всичко въпрос: Какво да прави Бундесверът там? Да умиротворява, да внася спокойствие и да стабилизира - това е задачата, която се разбира от само себе си. Където и да са били изпратени в последните години германски войски -винаги са го вършили -къде с повече- къде с по-малко успех.В Босна, в Косово, в Афганистан. В Ирак обаче положението е съвсем различно. Чуждестранните войски не внасят мир в страната, а тъкмо обратното - подклаждат конфликта, те не умиряват, а наливат масло в огъня. Който не вярва в това, нека се огледа и ослуша из Ирак и винаги ще чуе следното мнение: Да, хубаво е ,че Садам вече го няма, добре е, че страната ще бъде възстановена, че идват пари отвън, че се строят улици, училища и болници. Това се посреща със задоволство и въпреки всичко окупаторите се възприемат като екстремисти, а не като сила, внасяща умереност. С право понякога се изтъкват опасения, че Ирак може да потъне в гражданска война и държавно разложение. Затова войниците трябвало да останат и трябвало повече съюзнически войски да бъдат изпратени в страната. Този аргумент обаче изопачава фактите: Вярно е, че без желязната шапка на диктатура Ирак може да се разпадне. Вярно е обаче също така, че гражданската война и разпадането на държавата станаха много по- възможни благодарение на политиката на окупаторите. Армия, полиция, министерства - всичко онова, което е нужно да осигури някаква спойващата сила в една държава - беше разбито от американците. Именно те първи създадоха в страната вакуум във властта, който облагодетелства разпростирането на ужаса. Поради всичките тези причини германските войски в Багдад не биха могли да постигнат нищо по посока на стабилизацията. Нещо повече - те биха станали воюваща страна в една война, чийто край не се вижда. Да се отпише изцяло Ирак като безнадежден случай - също обаче би било погрешно. Безнадеждно би било положението само ако на иракчаните не се доверява сами да се справят с положението. Не бива да се забравя, че в целия Близък Изток Ирак беше нацията, в която религиозната власт беше най-категорично отделена от светската. Само че за съжаление това беше забравено. Ирак - за съжаление - беше по-възприеман като пъстър килим от етническо-религиозни кръпки отколкото като единна нация. Само че Ирак, разбиран като нация, разделяща религиозната от държавната власт, няма интерес нито от разпадане,нито от вътрешна война. Именно този Ирак е най-добрият съюзник в борбата срещу терора. Този Ирак съществува и той спешно се нуждае от въздух за дишане. Днес Ирак е средище на терористи, чиито цели и методи не се споделят от голямото мнозинство на иракчаните. Само че това мнозинство почти няма шанс да изолира екстремистите, защото е принудено да се снишава под нападенията и на двете страни - и на американците и на терористите. Едва когато се разхлаби тази хватка, ще се отвори и поле за действия. Терористите няма да разхлабят смъртоносната си прегръдка. Американската армия обаче би трябвало да избере по-доброто и постепенно да започне да се изтегля. Това би била мъдра политика. Това е рискована стъпка - разбира се, но няма да е първата.