1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Тема на седмицата

30 декември 2005

Освобождаването на заложничката Сузане Остхоф и връзката гражданин-държава - от Бернд Улрих

https://p.dw.com/p/AtDv
Сузане Остхоф в последното си интервю по германската телевизия
Сузане Остхоф в последното си интервю по германската телевизияСнимка: dpa - Bildfunk

Любовта е сложно нещо. Любовта към отечеството пък е нещо още по-сложно. Особено когато това отечество се казва Германия. “Права или крива – родина ми е,” – този принцип престава да важи, когато родината е била тъй ужасяващо крива, каквато я показва германската история. Шейсет години по-късно хората тук все пак понамериха някакъв мир със себе си, но въпреки това германският патриотизъм си остава нещо подозрително. Той не бива да е гръмогласен и не може да се спуска отгоре – точно както и любовта. Германският патриотизъм е чувствителен, той се нуждае от особена предпазливост и търпение. Ето защо кресливите патриоти от консервативния лагер не е зле да престанат с призивите си към повече родолюбие и с настояванията в училище вече да се изпълнява националният химн. Колкото по-малко говорим по въпроса, толкова по-добре. Та нима някой ще отрече, че сме си сковали една доста смислена и твърде дружелюбна държавица? Държава, която не само изисква от гражданите си да правят нещо за нея, но и сама се грижи за тях, следвайки принципа: крив или прав, мой гражданин е. През последните седмици имахме идеален пример за това. Германската археоложка Сузане Остхоф беше отвлечена в Ирак, след като доброволно се бе изложила на риск. Нямаше никакви признаци, че Остхоф се чувства свързана с родината си, въпреки това обаче правителството положи значителни усилия (а навярно плати и не малко пари), за да освободи своята гражданка. Грижовността на държавата си има обаче и граници, до които в момента е достигнала Сузане Остхоф. Вярно, обществеността няма какво да вълнува от факта, че Остхоф още не се е свързала със семейството си в Бавария. Не е болка за умиране и това, че даде първото си интервю не на германските медии, които толкова дълго се тревожиха за съдбата й, а на арабския телевизионен канал Ал Джазира. Тревожно обаче е отношението на Сузане Остхоф към нейните похитители.

По-нататък Ди Цайт цитира странните коментари на Сузане Остхоф, издаващи симпатия към похитителите й и пита: Тогава каква роля възлага Остхоф на правителството в Берлин? Може би то е за нея просто презастрахователна компания, която трябва да си затваря устата и да плаща? Всичко това в най-лошия случай би оставило горчив вкус в устата, ако бяхме сигурни, че така историята приключва – продължава авторът Бернд Улрих. Но май не е тъй, защото Сузане Остхоф очевидно иска да се върне в Ирак. Ако го стори, тя ще прекрачи не само границата на Ирак, но и границата, отвъд която германската държава вече не е дължна да се грижи за нея. По всичко личи, че по отношение на собствената си страна Сузане Остхоф изпитва чувствата, които бяха особено разпространени през седемдесетте и осемдесетте години. По онова време мнозина бяха против държавата, но въпреки това без никакви угризения на съвестта искаха от същата тази държава да им помага при всевъзможни проблеми. Въпросната логика има само една дребна, но много удобна грешка. Защото държавата не може да съществува без гражданите. И най-вече – без техните данъци. Тъй че онзи, който използва държавата, всъщност експлоатира своите съграждани – хората, дето финансират чиновническия апарат, спасил Сузане Остхоф. За предполагаемия откуп изобщо да не говорим. Да, патриотизмът не може да се спусне отгоре, симпатия към държавата също насила не става. Едно обаче трябва да е ясно: в солидарното общество всеки гражданин дължи своя минимален дял лоялност.