Тема на седмицата

След рухването на идеологиите спортът запълва една празнина в главите и сърцата на хората. Вече не само шоуто е онова, което ни кара да понасяме полеко еднообразието на всекидневието. Приказките около спорта стават все по-комплексни, става дума за национални манталитети, за патриотизъм, образование, конкуренция, елити, жертвоготовност, готовност да се понасят страдания – все теми, доминиращи и обществено-политическите дискусии. Точно в пост-индустриалните западни общества на конкуренцията спортистите са не толкова звезди, още по-малко пък богове, а образци за всички, които търсят самите себе си. Във фитнес-залите, с книга по диетология под мишница хората се подготвят за ставащите все по-безмилостни борби за преразпределяне. Съзтезанието между красивите тела за медалите отразява нашата борба за запазване на работното място и успеха сред другия пол. Олимпийците и тяхната публика – все едно безброй еднолични фирми по тясната пътечка между триумфа и провала, голямата печалба и помощите за безработни втори тип. За разлика от реформираните помощи за безработни в Германия Харц ІV обаче Олимпиадата вече съдържа известна утеха: на игрите и губещите не са лишени от величие. Та кой си спомня още за победителя на 100 метра свободен стил от Сидней? Никой. Незабравим оставя обаче Ерик ”Змиорката” Мусамбани от Екваториална Гвинеия, който преплува разстоянието така бавно, както никой друг преди него на Олимпийски игри.

Спортните истории имат качества не само да се превърнат в национални, а и в межгдународни епоси, всъщност единствените останали – защото спортът е единственият език, свързващ всички народи. Тук се крие и политическото значение на Олимпиадата. През 1936-та в Берлин, 1980-та в Москва, 1984-та Лос Анжелос игрите все още са обект на масивна злоупотреба от страна на политиката. Междувременно самите игри са политика: те сплотиха Северна и Южна Корея /при дефилирането на игрите през 2000-та година/. А току що заклеймиха нарушителя на човешките права, който в беларуската си родина си присвоява правото да бъде и министър на спорта. Следващите игри в Пекин 2008 ще покажат, колко могъща е Олимпиадата в действителност, дали голямата патетична машина, действително може да промени света.

От Атина тя направи друг, по-хубав, по-приятен за живеене град. Олимпиадата е не само бреме за домакините, а и окриляващ проект, предзнаменованието, че може да се постигне нещо, стига истински да се желае. Ето защо Германия би трябвало да се кандидатира още веднъж за игрите, при условие, че местните спортни политици най-сетне преодлоеят дребнавостта си. След издънките на Берлин и Лайпциг и без това само още един град има реални шансове – Хамбург. Бихме писали това, даже и ако Ди Цайт излизаше в /малкия източно-германски град/ Цшопау.