Традициите на Берлинале

Да, наистина може да се каже, че това Берлинале бе политическо – от гледна точка на факта колко много филми от конкурсната програма имаха политическо съдържание – изследвайки последствията от войните в Босна, Афганистан или Ирак, както и съдбите на жертвите от тези конфликти. Но има нещо, което не бива да се забравя – берлинският филмов фестивал винаги е бил най-политическият, особено през 70-те и 80-те години. Кан винаги е разчитал на най-големите звезди, на блясъка от Холивуд, разбира се – и на добрите филми, а Венеция – третият град от “голямата тройка”, винаги е акцентирал върху филмовото изкуство, най-вече върху европейските и международните авторски филми.

Но Берлинале – и това е нещо, което днес е почти забравено, бе фестивалът в града, разделен от стената, в града, разположен на границата на Студената война. И по тази причина в течение на годините е имало много противоречия около филмите, които нерядко са били средство в борбата между системите. Имаше и времена на бойкот на руските филми – когато американците твърдо отстояваха войната във Виетнам. А имаше и момент, в който фестивалът бе пред провал, тъй като един германски филм, занимаващ се с американската травма Виетнам, оскърби мнозина във Федералната република.

Берлин винаги е бил платформа за критично настроените към системата филми от много източноевропейски държави, включително и от ГДР. Поканите към филмови творци от Източна Европа нерядко са будили безброй диспути, а мнозина социалистически бюрократи се е слючвало изобщо да игнорират фестивала. Проблеми са възниквали и с филмовите среди в Китай – във връзка с продукции, които в страната са се възприемали като неопортюнистични.

Това, че Берлинале е политически фестивал, със сигурност не е ново твърдение. През изминалите дни просто добрата традиция бе съхранена. И то не само заради удостояването на босненски филм със Златната мечка – това е факт, макар журито да не го е планирало специално. Със своята оценка, обаче, то индиректно привлече вниманието към един от основните недостатъци на Берлинале – пренебрежението спрямо източноевропейските нации, включително Русия, в областта на киното. А всеки, на когото се е случвало да посети малките специализирани фестивали в Котбус и Висбаден знае, че и при най-сложните и трудни производствени условия в източноевропейските страни в тях има множество заслужаващи внимание филми.

Дитер Кослик и неговият екип, който работи вече в продължение в пет години, вероятно гледа на връчването на Златната мечка и като на окуражаващ апел – щом отминати бяха този или онзи среден по качество холидувски филм, или пък новите суперпродукции от Азия, чиято художествена стойност е около нулата, а вместо това вниманието бе насочено към Източна Европа и така се оказа възможно поддържането на добрата традиция на Берлинале.