Турция и западният популизъм

Турция може да се обръща и насочва натам, накъдето реши. Като равноправен член на западната световна общност тя, обаче, надали ще постигне в близко време така често цитираното равноправие и партньорство. За което има две основни причини: първо, тъй като тя все още не е достигнала зрелостта, позволяваща преодоляването на най-тъмните страници от историята на Османската империя. И на второ място – понеже все още служи като един вид играчка на западните популисти.

В случаи като последния – когато Турция се конфронтира с позицията на американския Конгрес по отношение преследванията и гоненията спрямо арменците по време на Първата световна война, окачествени като геноцид, това само води до увеличаване на доверието на избирателите и до повече симпатии. Погрешната от десетилетия насам политика на Турция спрямо кюрдите и твърдостта на военното противопоставяне срещу Кюрдската работническа партия ПКК, която от 23 години насам се бори за самостоятелна кюрдска държава, удължава списъка с тежки обвинения, към които се прибавят важни проблеми като нарушения на човешките права, потискане и игнориране на елементарни демократични права.

Фактът, че комисията на американския Конгрес прие резолюцията за геноцида, е сигурен знак за нарасналите шансове документът да бъде одобрен и от Камарата на представителите. След година в Америка ще бъде избран нов президент, демократите искат да свалят Джордж Буш. За което разчитат включително и на гласовете на сериозното арменско лоби и значителното му влияние. Всички предупреждения от страна на Буш и неговата външна министърка Кондълиза Райс с позоваване на важната роля на Турция като член на НАТО и в борбата срещу международния тероризъм останаха напразни. Въодушевена от решението на Вашингтон сега и арменската диаспора в Европа се активизира в посока признаването на геноцида като част от списъка с критерии за продължаване на присъединителните преговори с Турция.

Как ли при това положение на Турция би могло да се попречи да реши предприемането на мащабна офанзива в северноиракските кюрдски региони в името на самозащитата? Като се има предвид, че така ще бъде дестабилизиран единственият частично сигурен регион в страната. Още по-лошото е, че съществува реалната вероятност от директна конфронтация между турските и иракско-кюрдските сили за сигурност, които са обучени и въоръжени от Съединените щати. Какво ще стане, ако тълпата използва възможните масови прояви срещу Запада за предизвикването на безредици? Как би могло да се предотврати по-нататъшното намаляване на привържениците на признаването на Кипър в рамките на разширяването на митническия съюз? А и как би могло да се попречи на ръста на симпатиите сред турската общественост за Иран или ислямистите, които атакуват Съединените щати и Запада?

Моментът за произтичащото от Съединените щати ново обременяване на отношенията между Турция и Запада не би могъл да бъде избран по-неподходящо. По-късно, когато иракският конфликт евентуално би бил разрешен и Близкият Изток би се оказал в относително по-спокойна ситуация, би се открил и пътят за справянето на Турция с тъмните страници от историята на Османската империя.

Основателят на турската република Мустафа Кемал Ататюрк, насочил страната си към западните ценности, не предприема нито едно пътешествие в чужбина по време на 15-годишното си управление като президент. Въпреки това успява да сключи мир с всички предишни противници във войните – Гърция, Великобритания, Франция и Русия – тъй като европейските държавни ръководители и техните посредници си дават сметка за значимостта на Турция. Резолюциите, признаващи геноцида, може и да се оправдани. Но са неподходящи като пледоарии за международната мирна политика с Турция като важна нейна част.