Умиращият лебед

Епидемията ни застигна и всички се питат, какво ни предстои оттук нататък. Председателката на земеделската комисия към Бундестага Бербел Хьон подхвърли идеята, че може би трябва да се замислим и да се откажем от домакинството на Световното първенство по футбол. Сякаш всички са обхванати от нетърпението, че най-сетне се започва. Нима са полудели всички тези хора, лицемерните паникьори и телевизионни апокалиптици, които така лесно и явно без да се замислят ни предупреждават, че идват страшни времена?

Истинско чудо е, че въпреки това само 16 процента от германците се страхуват от птичия грип – останалите продължават да си хапват пилешко и гледат как медиите търсят подходящи образи за изобразяване на заплахата. Заплахата трябва да има лице, затова постоянно ни се показват мъртвите лебеди, сякаш са паднали ангели, или помагачите в безутешно бялото си защитно облекло.

Но въпреки сегашните истерични тенденции: образите, които свързваме със заплахата, са естествени културни рефлекси. Те придават смисъл на непознатото и го правят по-лесно за осмисляне. Без такива метафори би ни било крайно трудно да се разбираме в тази ситуация. Въпреки че вирусът поразява различни видове птици: най-силният символ на епидемията е лебедът. В негово лице умира един митологичен придружител на човека, един посланик както на светлината, така и на мрака. Лебедът е птицата на Аполон, животното-оракул, което снове между световете; Зевс се преобразява в лебед, за да се люби с Леда – една сцена вдъхновила не само Леонардо, Микеланджело или Рубенс. Композитори като Чайковски и Вагнер го превъзнасят със своята музика, а и всяко дете го познава от приказките на Андерсен или братя Грим: той е един благороден и мистичен символ на преображението, грозно патенце и омагьосан брат. С една дума, лебедът е нашето алтер его, нашето огледало. Ето че сега той умира.

Може би пък той ще ни помогне да напишем нова глава в историята на страха в западния свят. Страхът има много, най-различни лица, а реакцията на този страх е един от двигателите на човешката култура. Но по същество той си остава онова, което Мопасан е описал като “едно ужасно чувство, сякаш цялата душа се разцепва, страховита борба на мозъка и сърцето”. Тъй като това е така, човекът продължава да търси образи и въплъщения за своя страх. Затова гледаме по новините едно момченце, на име Ник, което разказва как намерило един мъртъв сокол и как след половин час дошли полицаите и пъхнали птицата в една торба.

В действителност няма никаква причина за паника, нито пък повод птичият грип да се демонизира като отговор на Сътворението на безгрижното ни отношение към него. Природата не знае що е отмъщение. Естествено държането на полезните птици в кафезите намалява разпространението на инфекцията, но досега от вируса бяха поразени само хора, живели под един покрив с птиците. Опасността идва тъкмо от симбиозата между човек и животно, а не от разделянето им. Още преди да започне днешното индустриално отглеждане на полезни птици, глобалната грипна епидемия след Първата световна война покоси милиони хора. Онзи грип също се бе пръкнал чрез мутация от причинителя на птичия грип. Така че не ни остава нищо друго, освен да се пазим – от епидемията, но и от перверзната наслада от страха.