България

Факт е: в България няма кой да каже истината

Българският журналист се е превърнал в нещо като пиар експерт, който самоцензурирайки се, на практика съучаства в онова заграбване на държавата, за което само малцина се опитват да говорят. Как и защо се стигна дотук?

default

Коментар от Полина Паунова:

Политикът се завръща като главен "телохранител" на информацията в българските медии. Той стои на входа и на изхода на редакциите, контролира и се намесва в журналистическото съдържание. Ако през 2015 година тази роля изпълняваха рекламни отдели в редакциите и икономически фактори от различни сфери, през 2017 цензурата на политическата и институционалната власт се завръща с богат репертоар от инструменти за влияние. Това са част от изводите на четвъртото тематично онлайн изследване за свободата на словото в България, изготвено от Асоциацията на европейските журналисти - България.

“Културата на натиска" вече е част от ежедневието на българския журналист, а общото усещане за влияние отвън си остава обезпокоително непроменено през последните две години - двама от всеки трима участници в анкетата заявяват, че знаят за случаи на натиск върху техен колега. А 92% вярват, че намесата в работата на журналистите е често срещано явление.

Наблюдава се активизиране на богат инструментариум от заплахи, изнудване, разпространение на клевети, тормоз, чрез който политици, държавни и общински институции влияят върху редакционните решения, констатира още изследването.

Как стигнахме дотук?

Но и без тези заключения отдавна е видно, че медии в България няма. Нещо повече: в средствата за масова информация текстовете все по-често са неподписани, а коментарите - редакционни. В подобна среда и дума не може да става за разследвания, затова и критичните коментарни материали са изместени от портрети на един или друг политик.

По медийното съдържание отдавна може да се разпознае и кого точно обслужва дадено издание - най-често от ударните критики по неговите опоненти. Значимите теми масово отстъпват място на откровени небивалици, а за да не настъпят нечий интерес, журналистите в уж сериозни медии се захващат с разнищването на дребнотемия, които съвсем очевидно нямат нищо общо с голямата картина.

А голямата картина в България отдавна е еднозначна. В страната липсват каквито и да е било усилия за промяна на средата, политическата власт е обрасла с бизнес интереси, а заедно те са превзели уж независимата съдебна система.

Журналистите отдавна са безгласни букви - заради редица фактори, най-значимите сред които са ниското заплащане и липсата на алтернатива. Концентрацията на медийна собственост пък прави невъзможно несъгласието с интересите на собственика, който най-често е скрит зад подставени лица. Именно поради тази причина медиите в България отдавна спряха да имат лица и собствени имена. За сметка на това се превърнаха в брандове, за които в повечето случаи се знае чий интерес обслужват към актуалния момент.

А самите журналисти? С мълчанието си много от тях се превръщат в негласни съучастници в собственото си овладяване. Политиците пък отдавна не заплашват само отделни имена в журналистиката. Първо, защото имена все по-рядко се срещат. И второ, защото устата на журналист лесно се затваря през интересите на медията.

Междувременно държавата се превърна в най-крупния рекламодател в медиите, изсипвайки стотици хиляди евро в касите на големите телевизии и печатни издания. И по този начин си откупи институционална благодарност от страна на средствата за масова информация. Така журналистите лека-полека се превърнаха в пиар експерти, които цензурирайки се, съучастват в онова заграбване на държавата, за което само малцина се опитват да говорят.

Единственият вариант

Има един-единствен вариант за разрушване на омертата, който обаче е напълно невъзможен - честен разговор за зависимостите, за обвързаностите и за онези способи, с които държавата корумпира изданията и ги превръща в свои най-големи защитници.

Затова и медийната критика срещу вече бившия депутат Антон Тодоров беше в пъти по-силна от реакцията срещу вицепремиера Валери Симеонов. Въпреки че на практика двамата отправиха една и съща заплаха към телевизионен водещ. Казано иначе: медиите се научиха да нападат лесните жертви, за да демонстрират все пак някаква независимост.

Тази независимост обаче е само имитация. Още по-лошо дори - подобни спазми за отстояване на свободата на словото водят до заблудата, че журналистите са на страната на гражданите. А доказателствата за противното са безчет. Ето само един пример от последните дни: на фона на новината, че възрастен мъж е дал на телефонни измамници 100 000 лева, доста издания озаглавиха статиите си с цитат на вътрешния министър, който твърди, че “ало-мошениците се крият като мишки”. Примерът, разбира се, е битов. Но илюстрира много добре наложилото се в България разбиране за журналистика.

А истинска журналистика ще има чак тогава, когато самите журналисти, които иначе често приканват политиците да дават честни отговори, започнат да говорят от първо лице. С факти. Защото единствено фактите имат силата да разобличават. Това обаче няма да се случи, докато говорители на Пеевски твърдят в телевизионните студиа, че на него му било омръзнало да слуша фалшиви новини. Затова да го кажем направо: докато властта няма опонент от първо лице сред журналистите, именно тя е тази, която управлява журналистиката.

Редакцията препоръчва

Albanian Shqip

Amharic አማርኛ

Arabic العربية

Bengali বাংলা

Bosnian B/H/S

Bulgarian Български

Chinese (Simplified) 简

Chinese (Traditional) 繁

Croatian Hrvatski

Dari دری

English English

French Français

German Deutsch

Greek Ελληνικά

Hausa Hausa

Hindi हिन्दी

Indonesian Bahasa Indonesia

Kiswahili Kiswahili

Macedonian Македонски

Pashto پښتو

Persian فارسی

Polish Polski

Portuguese Português para África

Portuguese Português do Brasil

Romanian Română

Russian Русский

Serbian Српски/Srpski

Spanish Español

Turkish Türkçe

Ukrainian Українська

Urdu اردو