Франция: тотална парализа след поражението на Вилпен

Това беше върхът на абсурда: с подписа си държавният глава привежда в действие един одобрен от парламента закон, оповестява обаче същевременно, че законът няма да се прилага, а колкото се може по-скоро ще бъде подменен с нов вариант. Опитът на Ширак с този абсурден финт да пресече протестите срещу продължаващите от два месеца протести против реформата на трудовото право, без същевременно да подлее вода на бащата на този закон, премиера Вилпен, се провали. Президентът отстъпи под натиска на ученици, студенти и профсъюзи: законът се отменя. За Ширак и Вилпен, това е тотално поражение.

Причина за това са не само демонстрациите и протестите, една проява на “народната воля”, която във Франция се радва на по-голяма легитимност, отколкото в страни с по-дълбоко вкоренена репрезентативна правителствена система. Положението стана неудържимо главно затова, защото управляващата неоголистка партия е не просто раздвоена, а направо раздрана от вътрешни противоречия. През последните години властта на Ширак над “неговата” партия се оспорва с все по-голям успех от амбициозния Никола Саркози, сегашния вътрешен министър. Доста от рано Саркози даде да се разбере, че не само сутрин докато се бръсне мисли за това да стане следващия президент на републиката – което в контекста на голистките традиции си е чиста проба обида на личността на монарха. Оттогава върлува борба между Ширак и неговите лоялисти и бързо растящата армия от привържениците на Саркози.

Обърканите маньоври на Ширак, чийто редовен мандат изтича през май идната година, могат да се тълкуват единствено като все по-отчаяни опити да се осуети възхода на Саркози. Фактът, че сега голистката фракция в Националното събрание изостави премиера, защото депутатите се страхуват за мястото си на идващите след президентските избори парламентарни избори, показва къде се е преместила междувременно реалната власт. Във всеки случай ясно е, че партийната база не вижда бъдещето на партия в премиера Вилпен – както потвърждават и допитванията. Саркози, един популист, на когото не му пука много за закостенелите догми на голистите, е човекът на бъдещето.

Ширак би могъл да предприеме още един опит да спре Саркози, като му предложи поста министър-председател: една позиция, от която нито един политик досега, без значение от коя партия, не е успял да влезе в Елисейския дворец. Дали Саркози ще се улови на този капан, е друг въпрос. Във всеки случай Вилпен е вече “човекът в сянка”. Дори президентът да назначи за премиер някой друг вместо Саркози, той ще носи стигмата на провала и на преходността.

Накъдето и да избие сегашната борба за власт – до изборите догодина Франция е парализирана. Това се отнася за вътрешните реформи, но несъмнено ще ограничи и външнополитическата дееспособност на Париж.