Френските интелектуалци и предизборната кампания за президентските избори
23 февруари 2007
През 1980 г. историкът Пиер Нора предвеща края на интелектуализма. През 1984 г. философът Жан-Франсоа Лиотар публикува съчинението си за интелектуалния залез, през 1987 г. публицистът Бернард Анри Леви оповести отмирането на парижките интелектуалци в края на ХХ век. Въпреки всички злокобни предвещания обаче фигурата на парижкия или френския интелектуалец продължава да я има и през 21-ия век. По-точно казано, фигурите на интелектуалците.
Загубата на значение на думата отразява загубата на значение на ония, които представя в днешното френско общество. В текущата предизборна кампания интелектуалците играят по-скоро ролята на статисти. Като на театрална сцена те стоят безпомощно пред кулисите и отвреме-навреме правят някой неловък жест. “Добивам често чувството, че онези, които се наричат интелектуалци, са загубили всякакъв обществен авторитет”, заяви главният редактор на списание “Льо деба” Марсел Гоше. Какво да се направи срещу прогресивното обезценяване на една валута, което сигурно има общо и с това, че са в обръщение твърде много фалшифиви банкноти? За да не се загубят съвсем в предизборната пукотевица, интелектуалците прибягват към три стратегии.
Първата: те прокламират. Това със сигурност е най-плоският начин да привлекат внимание, а именно с барабани и тромпети тържествено да обявяват пред обществеността, че ще гласуват за тази кандидатка или този кандидат. “Защо ще гласувам за Никола Саркози”, беше заглавието на публикация на Андре Глюксман, отпечатана в края на януари в “Льо монд”. Реториката на публикацията неволно напомня на скования дипломатичен език на героя на Пруст маркиз де Норпоа. “Защо ще гласувам за Сеголен Роаял” отговори няколко дни по-късно писателката Ани Коен. Впрочем, и в тази прокламация сериозността, която по-скоро сковава, отколкото окриля авторката, изгражда следния силно позапрашен стил: “Сеголен Роаял е остра като стомана, тя е в супер-форма, тя има вяра, която я прави борбена”. Имаш ли такива приятели, не ти трябват врагове, казват французите.
Втората стратегия на интелектуалците е да раздават добри или пък лоши оценки на кандидатите. Социологът Мишел Вивиорка обобщи, например, в статия в “Либерасион” причините, поради които лагерът на левицата хвали кандидатката на социалистите Роаял: защото чрез нея ще бъде забравена травмата от изборната загуба през 2002 г.; защото тя отговаря на очакванията за обнова на политическите кадри; защото намалява пропастта между управляващи и управлявани; защото е жена в едно все още твърде мачовско общество; защото би могла да освободи политическия пейзаж от архаизма му като раздроби лявоекстремистките лагерчета и модернизира собствената си партия.
Срещу сегашния вътрешен министър и кандидат на управляващата партия Саркози говорят пък други доводи: “агресивният” му икономически либерализъм, напомнящ за Маргарет Тачер; “безсрамното” използване на всички средства в подкрепа на собствената му кандидатура; “репресивните” му закони, които “подлагат на все по-тесен социален контрол все повече слоеве от населението под предлог, че са насочени към борба срещу несигурността”.
Тъй като и във Франция интелектуалците имат в по-голямата си част лява ориентация, хвалебствията и критиките можеха да се очакват. Удивително е обаче, че дори и в лагера на левите преобладава скептицизъм по отношение на способността на Роаял за президентския пост. Виеворка сочи, че на кандидатката й липсвали сериозност и опит; освен това тя поощрявала форми на плебисцит, които можели да доведат до демагогия и прекалено емоционално управление. Успоредно с този скептицизъм при някои бивши спътници на социалистите се наблюдава “изместване на дясно” – между тях са Паскал Брукнер, Ален Финкилкрат и Мак Гало.
Третата и последна стратагеия на интелектуалците е да поставят диагноза на състоянието на днешното френско общество и да задават съответни въпроси на кандидатите. Бернард-Анри Леви формулира това така: “Интелектуалците са пирати, хора, които поставят условия, упражняват максимален натиск и заявяват позицията си колкото се може по-късно, една след като са натрупали колкото се може повече плячка: силни жестове и ангажимент по отношение на най-важните неща.” Най-важните неща? Леви има предвид европейската политика, лаицизма и абсолютната твърдост спрямо радикалния ислямизъм.
Отношението на републиката към исляма и ислямските съграждани е само един от многобройните проблеми, по които кандидатите трябва да заемат позиция. Приносът на интелектуалците в президборната борба би могъл да се състои примерно в това: вместо да се подхвърлят самодоволни прокламации и раздват плюсове и минуси, задача на интелектуалците би било да задават въпроси, нито само чисто технически, подобно на експертите, нито само партикуларистични, а именно въпроси, които са от интерес за цялото общество.