„Френско-германският мотор” и европейската интеграция

На 8-ми юли в далечната 1962-ра година Конрад Аденауер и Шарл де Гол застават заедно пред олтара на Реймската катедрала. Този акт символизира края на вековната френско-германска вражда. Сближението между Франция и Германия кристализира в подписания по-късно Елисейски договор, чиято 43-годишнина бе отбелязана на 22-ри януари. От тогава насам политиците от двете страни на Рейн подчертават решаващата роля на „френско-германския мотор” за европейското обединение. Макар и неоспорим, този факт се нуждае от известно пояснение. Когато преди повече от четири десетилетия Де Гол и Аденауер се прегръщат в Елисейския дворец, Европейската общност се състои „едва” от шест страни. Приемането на Великобритания изглежда като утопия, да не говорим за източноевроепейските страни, които спят своя дълбок сън някъде зад Желязната завеса. В „Европа на шестте” относителната тежест на политически силната Франция и икономически укрепналата Германия не подлежи на съмнение.

Но европейският проект напълно заслужава определението на френския премиер Доминик дьо Вилпен, който го нарече „смес от утопия и прагматизъм”. Онова което в ерата на Де Гол и Аденауер изглежда като утопична перспектива, днес е прагматична реалност. Европейският съюз включва 25 страни, между които Великобритания, както и осем страни от бившия Източен блок. В тази нова конструкция ролята на „френско-германския мотор” относително намалява. Причина за това от една страна е „британската спирачка” и различната представа на Лондон за същността на европейския проект. От друга страна Източна Европа не винаги се оставя лесно да бъде „дърпана” от френско-германския тандем в желаната от него посока. Особено ясно това пролича по време на войната в Ирак.

По всичко изглежда, че френско-германският мотор се нуждае от допълнителна мощност, за да тегли удължения европейски конвой. Предложението за неговото усилване идва от самата Франция. Никола Саркози, възможен наследник на Ширак, предложи нов авангард, в който наред с Франция и Германия влизат Великобритания, Испания, Италия и Полша. Учудващо Саркози включва британците, които не са се разделели напълно с ролята си на „Троянски кон” в Европейския съюз. От гледна точка на Изтока участието на Полша отговаря на новите реалности в Европа. Изглежда за Никола Саркози ерата, когато Франция и Германия сами можеха да водят Общността напред, безвъзвратно е отминала. В неговите очи Европа се нуждае от нов, този път „шестцилиндров” мотор.

Идеята за разширения авангард би могла да се окаже ефикасна в моменти на криза във френско-германските отношения. Включването на повече страни ще улесни движението напред, дори когато между Берлин и Париж има разногласия: така например те са на различно мнение за бъдещето на Европейската конституция. Това различие остана неизгладено и след последната среща между Ангела Меркел и Жак Ширак във Версай на 23-ти януари. Докато германската страна е за запазването на пълния текст на Конституцията, Франция счита, че само отделни части от нея могат да се „прикачат” към досегашните договори. Така бракът между „германския Михел” и „френската Мариана”, макар и сполучлив, също не е застрахован от семейни проблеми.