Харолд Пинтър, завчерашният авангард?

излизането на професор Кнут Анлунд от Шведската академия в протест против наистина неуместното решение за отличаване през миналата година на австрийската писателка Елфриде Йелинек, което в неговите очи дискредитирало журито.

Факт е, че година след година решенията на Стокхолм стават все по-странни, безпомощни, непонятни. С Харолд Пинтър, един достоен, възрастен представител на така възхвалявания на времето театър на абсурда, се оказваме при авангарда от завчера. Това решение е още по-абсурдно, тъй като в съвременната английска литература има толкова свежи сили: Йън Макюън, Салман Ръшди, Джон Банвил не биха били недостойни носители на Нобеловата награда. Вместо това се оказва чест на един автор, който няма какво повече да каже дори в собствената си страна – и логично от години не казва нищо. Защо направо не се премине към присъждане на Нобеловата награда посмъртно?

Показателно е обаче, че естетическата неувереност на Шведската академия винаги е била огледало на своето време – до ден-днешен. В общо линии може да се каже, че до 1945 журито проявява фатална слабост към незначителни модернисти и безвредни писатели от златната среда от сорта на Паул Хайзе (Нобелова награда 1910) или Пърл Бък с нейните парфюмирани екзотични романи (1938).

От 70-те години насам главният поток на литературната безпомощност в шведското жури тече на ляво и към авангарда. Така се стигна до миналогодишната награда за Йелинек, а сега за изветрялата “обществена критика” на Пинтър. Жалко, че Хайнер Мюлер не е вече между живите. Със своето политически коректно преклонение пред Третия свят, своята революционна носталгия и превъзнасяне на класовата борба той щеше да пасне идеално в кандидатския профил на Нобеловия комитет. Но както казахме, не е чудно въвеждането на Нобеловата награда посмъртно.

Хайнер Мюлер щеше да се хареса в Стокхолм и по една друга причина. Той също беше театрал, една сфера, която все повече се превръща в резервоар за компромиси. Няколко години след отличаването на Дарио Фо (1997) се разбра, че той е бил предложен буквално в последния момент, тъй като членовете на журито не успели да се споразумеят за водещите кандидати. Така стигна до върха авторът на плитки водевилни пиеси. Нищо чудно в близко време да научим нещо подобно и за тазгодишната награда. Но дори вотът на застарелите членове на журито да е бил единодушно в полза на Пинтър, защото мнозина от членовете с удоволствие си спомнят театралните постановки от 60-те години, тоест дори ако се окаже, че Пинтър е бил не компромисен, а носталгиен кандидат, със своето решение журито си вкара поредния автогол.