Цивилизаторските мисии на Запада почти винаги са били обречени на провал

Равносметката е доста отрезвяваща. От проведените от Обединените нации през изминалото четвърт столетие 43 мироопазващи операции, по-голямата част са били обречени на провал. Най-важните акции от последните години също не дават повод за надежда, че ще последва траен успех. В Афганистан, навлизането на американските войници и техните съюзници доведе до свалянето на талибанския режим, но възстановяването на страната и гарантирането на сигурността са задачи, които изостават значително. Нито бяха осигурени обещаните парични помощи,нито пък се поддържа крайно нужното военно присъствие в страната . В същото време талибаните успяват в значителна степен да възпрепятстват възстановяването на Афганистан. Само в Кабул е относително спокойно. В провинциите обаче властта е в ръцете на военни вождове и техните частни армии. Най-горчивото заключение от всичко това гласи, че по времето на талибаните цялата страна беше значително по-стабилна отколкото днес.

На Балканите, на обединените миротворчески сили на ООН не им се налага да водят ожесточени партизански войни. Но независимо от създаването на цивилно международно управление в Косово и въпреки наличието на гигантски апарат на ООН с близо 14 000 сътрудници –който е най-големият в света – положението в провинцията все още не е стабилно. Обединените нации продължават да настояват за мултиетническо Косово, макар връщането на прогонените сърби по родните им места да не напредва почти никак поради лошата сигурност за тях в региона. В същото време албанците натискат да получат самостоятелност, на което пък се противопоставя Белград.

В Африка - местонахождението на една трета от всички досегашни мисии на сините каски - успехът почти винаги досега е оставал незабележим. В страни като централноафриканската Република, Конго или Сомалия, където враждуващите страни изобщо не са в състояние да се споразумеят за нищо или пък споразуменията си остават само на хартия, мироопазващите мисии по начало са застрашени от провал. Защото и най-добрите сили за бързо реагиране, без значение дали са на ЕС или на НАТО, са обречени, ако липсват политически концепции, как от една “изпаднала страна” отново да стане нормален член на световното семейство на народите.

Но независимо от подобни дезилюзиониращи равносметки, до сега великите сили непрекъснато виждаха и продължават да виждат в подобни мисии една от основните си задачи. Примери в това отношение са колониалната политика на Великобритания в Индия, както и тази на французите и германците отвъд океана. Идеята за особена цивилизаторска мисия е силно разпространена в Испания, Великобритания, Франция и Русия още времената на първите им колониални придобивки. Само при по-късно развилите се колониални владетелки – Германия и Италия, които започват да се стремят към изграждането на колониални империи едва в края на 19-ти век, това съзнание за мисионерство изглежда е играло второстепенна роля. Какви трудности възникват по време на практикуването на цивилизационните мисии онагледява така нареченият “парадокс на деспотизма”. В началото на модерната цивилизационна мисия стоеше представата за освобождаващата интервенция. Пардоксът се състои в това, че деспотичните условия в дадена страна, включително и тези създадени от партията Баас в Ирак до 2003 година винаги са служели за причина и претекст за военни интервенции. От друга страна обаче, върху камарата с развалини, оставаща след сваления деспотичен режим, цивилизационните сили могат да възстановят структурите единствено чрез нови деспотични средства. Още Бонапарт през 1798 година е принуден да осъзнае следното: Само четири месеца ,след като той навлиза в Египет в позата на освободител на народа, той разбива възстанието на същия този народ с огромна бруталност. За създаването на нов, мирен държавен ред, по-нататък става невъзможно да се мисли. Тъкмо това е развитието, което застрашава и днешен Ирак.