Шрьодер и кризата в СДП

Оттеглянето на германския канцлер Герхард Шрьодер от председателството на СДП не решава екзистенциалната криза на партията му - смята наблюдателят на седмичника "Ди цайт" Рихард Херцингер. Ето неговите аргументи: Дали оставката на Герхард Шрьодер, като председател на социалдемократите, маркира наистина началото на края на неговия правителствен мандат, все още не е сигурно. С железния партиен солдат Франц Мюнтеферинг начело, партията на германските социалдемократи би могла още веднъж да се проникне от нещо като чувство на ентусиазъм; та било само защото сухият ръководен стил на новия шеф пробужда носталгични спомени за времето, когато партията - вечна му памет на Херберт Венер - приличаше по-скоро на мирогледна армия или на секуларизирана църква, отколкото на една погрешима демократична формация. Дали тази конструкция по неволя - Шрьодер си развързва ръцете за извършването на непопулярни реформи, докато Мюнтеферинг се опитва да удържи разпадащата се партия - ще се окаже надеждна основа за продължаване на правителствената коалиция, е много съмнително. Тъй като дебатите за ръководните фигури и техните качества прикриват един по-дълбок проблем: СДП не знае вече накъде да върви. Социалдемократите бяха решили, че ще могат да реформират страната без самите те да се променят из основи. Само че това беше невъзможно - тъй като социалдемокрацията, като синоним за стопански напредък, индивидуално благосъстояние и социална справедливост чрез преразпределение, беше идеологическата сърцевина на "германския модел", от който нейните симпатизанти и избиратели могат да се разделят само с огромни мъки. Шокът от факта, че това хармонизиране на обществените противоречия не може да се поддържа повече, избива в гняв, който с цялата си сила се изсипва върху СДП. Сякаш германците се чувстват измамени по отношение на едно историческо обещание, дадено им някога от социалдемокрацията. Партията трябваше своевременно да каже на своите избиратели, че повече не може да върви по стария път. За тази цел, а и за да може убедително да оглави процеса на реформи, партията трябваше първо да се раздели със старите си илюзии. Герхард Шрьодер, който отдавна трябва да е знаел това, пропусна или просто не беше в състояние да свърши тази важна работа. Във верския спор за това, дали формулировката "демократически социализъм", обрисуваща крайната цел на социалдемокрацията, трябва да бъде зачертана от партийната програма, намери символичен израз тази мирогледна криза. А без тази трансцендентна далечна цел, надхвърляща ежедневната политика, социалдемокрацията би била просто една съвсем нормална лявобуржоазна партия, лишена от съзнанието за историческа мисия. Организаторските умения и дисциплината, която Мюнтеферинг ще се опита да въведе, едва ли ще са достатъчни, за да приучат социалдемократите в един съкратен курс да заживеят с това отрезвение. Това, от което СДП спешно се нуждае в момента, е един процес на вътрешно пречистване, включващ открита дискусия по бъдещата линия и оплакване края на един 150-годишен проект, свързан с понятието социалдемокрация. Като управляваща партия обаче социалдемократите не могат да си позволят подобно нещо. Ако пък загубят властта, това би означавало безкрайното отлагане на този принципен дебат. При тези безрадостни условия Франц Мюнтеферинг ще може да се похвали с успех, ако се окаже, че не е бил последният председател на германската СДП.