Ще остане ли еврото стабилна парична единица?

� еврозоната? Коментар от Емил Попов

През есента на далечната 1970-та тогавашният люксембургски премиер Пиер Вернер разработва план за създаване на обща европейска парична единица. След много премеждия, три десетилетия по-късно, еврото навлиза в 12 страни от Общността. Още от самото начало участниците в евроексперимента трябва да спазват определени правила. Те са формулирани с Маастрихтските критерии, залегнали и в основата на Пакта за стабилност и растеж от декември 1996-та. Но писаният през 90-те години сценарий се оказа твърде оптимистичен. За актьорите, играещи по него, не бе особено трудно да спазват правилата в условията на благоприятен макроикономически климат.

Нещата се променят, когато пожеланията за растеж не станат реалност. Това именно се случи с двете най-големи страни в еврозоната – Франция и Германия. През последните години на нисък икономически растеж те бяха принудени да прибягнат до едно познато средство - увеличаване на разходите за сметка на дефицита в държавната хазна. Така те влязоха в конфликт с ограничението, което сами си бяха наложили, а именно: да не прекрачват 3%-овата бариера на годишния дефицит, измерен спрямо брутния вътрешен продукт. Сбъдна се това, което бащите на Пакта за стабилност, смятаха за смъртен грях. И Франция, и Германия надхвърлиха допустимата мярка, достигайки през миналата година дефицит от 3,7%. За това прегрешение още в член 104–ти на Амстердамския договор се предвиждаха санкции под формата на “глоба” която може да достигне 0,5 процента от брутния вътрешен продукт. За страна като Германия това би била сума от порядъка на 10 милиарда евро. Затова германският финансов министър Ханс Айхел направи всичко възможно да предотврати подобно развитие. В крайна сметка Европейският съвет от 22-23-ти март тази година смекчи механизма за прилагане на санкции. Решено бе, преди да се стигне до наказателни мерки, да се вземе пред вид конкретната икономическа ситуация, в която се намира дадена страна. Като смекчаващи вината обстоятелства се приемат например нарастналите разходи във връзка с “обединението на Европа”, а под тази формулировка попада и обединението на Германия.

С оглед на прогнозите за растеж в еврозоната, който според независимия швейцарски център за икономически анализи “Базел Економикс” и през 2005-та няма да надхвърли 2%-овата бариера, промяната на правилата на пръв поглед изглежда логична. Но това развитие не бива да засенчва въпроса, защо през 90-те години изобщо бе приета 3% граница на допустим годишен дефицит?

Пактът за стабилност изхожда от презумцията, че липсата на финансова дисциплина и лекомислените посегателства върху държавната хазна, ще застрашат еврото, излагайки го на опасността от инфлация. Не случайно Европейската Централна Банка, която бди над стабилността на единната европейска валута, изрази загриженост по повод на смекчаването на Пакта. Независмо че през 2004-та инфлацията в еврозоната бе в разумни граници и възлизаше на 2,1%, липсата на финансова дисциплина буди безспокойство.

При това опасността идва не толкова от малка Гърция, която системно нарушава Пакта, а по-скоро от Франция и Германия, които създават повече от 50% от брутния вътрешен продукт на еврозоната. Ако това продължава, рано или късно ще се стигне до нестабилност на еврото, което ще има непредвидими последствия за процеса на европейското обединение. Някога известният британският икономист лорд Джон Мейнард Кейнс бе казал, че най-простият и сигурен начин да се разруши фундамента на едно общество е да се ерозира неговата парична единица.