25 години от началото на ислямската революция в Иран

Преди четвърт век в родината си се завърна от изгнание Великият Аятолах Рухолла Хомейни - иранският еквивалент на Ленин. Това сложи началото на ислямската революция и създаването на първата в най-новата история на света ислямска държава. Докъде стигна Иран за този четвърт век? Петер Филип търси отговора в следния коментар: Иранската държавна система в историята се е опирала на два стълба - светското ръководство и духовното. Двете системи не винаги са били в конфликт, често са се допълвали като контролен и регулиращ орган. Държавата не биваше да накърнява религиозните чувства на хората и да ги подтиска, а религията не биваше да пречи на държавата да се свърже с модерното. С връщането на аятолах Хомейни в Иран преди 25 години тази система се промени из основи. В бъдеще ислямската република трябваше да се опира само на един стълб - религията, и по този начин да се превърне в модел за подражение за ислямския свят. Четвърт век по-късно например в спора за допускането на кандидати до парламентарните избори светът вижда, че това е констукционна грешка за създаването на функционираща държава, която на всичко отгоре и твърди, че е демократична. Както по-рано при комунистическите режими така и тук на народа се предписва това, от което трябва да е доволен. И ако народът не иска да го приеме той бива принуден насила да го преглътне и да изрази благодарност и доволство. Изборите са добри докато донасят очаквания резултат, избраното мнозинство не може да направи нищо срещу диктата на консервативното духовенство. В конституцията е вписан инструментариума, необходим на духовенството за да блокира промените. Само че иранците искат промени. Това го доказват всички избори през последните години. Става дума за работни места, но не и само за тях. Става дума за граждански свободи. Това го осъзнават и най-консервативните хардлайнери, които повече не се намесват така явно, както преди в частния живот на хората. Същевременно обаче всеки е наясно, че всичко е на пясъчна основа и неговата свобода всеки момент може да бъде ограничена. Емоционалният подем през първите години вече отмря. Ислямската революция повече не е експортен хит. Дори и в Ливан с неговото голямо шиитско население народът повече не иска и да чуе за това, а в други страни пък изобщо не може да става и дума. Затова Иран все повече се занимава само със себе си. Страната би могла със собствени сили да намери нов път, ако дори само съмнението в досегашната система не се преследва като предателство и богохулство. Въпреки тези ограничения дискусиите за подобряване на държавната система се водят от години. Дори и на консерваторите е ясно, че така повече не може да продължава и трябва да има промени и реформи, само че - моля не толкова бързо. Или както се изрази един консервативен публицист - реформите трябва да дойдат като снега, бавно да навлязат в земята и да се задържат. Проливен дъжд само ще нанесе щети. Както и да го погледне човек, както и да го представя като главен недостатък на иранската държавна система изпъква липсата на разделение между държава и религия. И двете имат основания за съществуването си, само че когато се намират в едни и същи ръце е отворен пътя за злоупотреби. А тъкмо в една толкова земетръсна държава като Иран знаят, че трябва да се строи на здрава основа и, че два стълба са по-добри от един.