3 март – Политически прояви

Обявеният през 1990 година за национален празник 3 март, денят в който е възстановена българската държава след петвековното турско робство, премина протоколно и вяло. Въпреки опитите на по-влиятелните медии да стимулират празнично настроение в цялата страна и независимо от необичайно хубавото време за сезона, официалните прояви се потопиха в казионния си петмез и обхванаха по задължение единствено представителите на държавната власт и администрацията. Историкът Георги Първанов, понастоящем президент на страната, в официалното си слово говори за сбъднатата мечта на българските възрожденци страната да бъде равна с другите европейски народи, призова към защита на националната идентичност във „високо конкурентната” европейска среда и благодари на руската и европейска интелигенция, които успяли да направят популярна „българската национална кауза”. Доста по-впечатляващо се оказа изявлението на един друг историк, колоритният депутат от „Коалиция за България” проф. Андрей Пантев, който в стила на академичното остроумие подхвърли, че датата 3 март следва да се отбележи най-вече с чувство за равновесие и с усещане за „онова балансирано възприемане на миналото, при което няма само ангели или само злодеи”, както и че протоколното преиграване около честването на празника „често пъти го обезмисля, отегчава и досажда”.

На този вял официозен фон съвсем логично се открои партията „Атака”, която със своята характерна креслива шумотевица не пропусна отново да демонстрира своя задъхан и прегракнал краен национализъм. За шествието и митинга, на които бяха поканени всички „истински” българи, бяха мобилизирани няколко хиляди партийни симпатизанти от цялата страна, които по отработен вече сценарий екзалтирано освиркваха и крещяха "Волен", "Оставка", "Избори", "Мафия", "Долу ДПС". Новото в практиката на националистите този път беше в предупреждението към група журналисти да не се появяват на сборището поради критичните материали към Атака, които са си позволявали да пишат и разпространяват. Имената и снимките на шестимата „медийни несретници” се въртяха непрекъснато по партийната телевизия СКАТ със заканата, че спрямо тях може да има физическа разправа.

А иначе в прегракналите от екзалтация речи на водачите прозвучаха познатите искания за оставки, за ликвидиране на ДПС, което водача Сидеров нарече „тумор, който смучел кръвта на нацията и трябвало да бъде опериран и изхвърлен на боклука”, настояваха „виновниците за националната катастрофа да бъдат закарани на стадиона в Белене” и тям подобни чувани в далечното и не толкова далечното минало неща. Странни акценти в комедийния сценарий на митинга, предаван пряко по кабеларката СКАТ, се оказаха нелепата употреба на непълнолетно момиченце, което беше карано от координатор на партията да крещи от трибуната „Долу ДПС”, както и намека на водача Сидеров, че някой искал неговото физическо ликвидиране, но той бил , по Вапцаров, „брониран в гърдите с вярата” на нацията, а опитите на хиените на злото, които всеки ден се опитвли да го разкъсат, били обречени на неуспех.

За първите в България избори за депутати в Европейския парламент, предвидени за май, социолозите прогнозират слаб обществен интерес и слабо участие. Очевидно с механизмите на скучната държавна пропаганда този интерес трудно ще бъде стимулиран, поради което партиите и формациите, които планират да участвуват във вота, ще разчитат в започващата предизборна кампания на собствени сили. Доколкото в България държавата все още създава обществото, а не обществото формира своята държава, антисистемните лозунги и поведение ще имат най-голям шанс да бъдат забелязани и подкрепени от социално недоволните и обществено напрегнатите избиратели. Това ще даде зелена светлина за всякакъв вид националистически послания, които се очаква да бъдат артикулирани от повечето партии и политически сили. За съжаление елементи от отровния език на водача на Атака отдавна вече присъствувт в посланията на формациите от почти целия политически спектър.

Новосформираната партия ГЕРБ, от която се очаква силно представяне на евровота, от месеци говори за вредата от партиите, за олигархичния модел на управление, за „турското иго” и други подобни.

ДСБ, чийто лидер като премиер гарантира на Русия монопола върху нефтопреработвателната индустрия чрез "Нефтохим", започнаха битка срещу енергийната зависимост на България. В двата последни договора с Русия - за строежа на АЕЦ-Белене и за доставките на природен газ те видяха добър повод да се демонстрират като защитници на националния интерес. Печелившото послание беше доловено дори и от лидера на ДПС, който започна да призовава за по-модерен национализъм, защото не харесвал особено сегашния. Други колоритни, но с несъразмерни амбиции политически фигури също впрегнаха националистическата реторика, но в полза на собствения си кариеризъм. Те бързичко се отрекоха от досегашните си либерални позиции и втвърдиха отношението си по някои проблеми от „национален интерес”.

Така мнозина в България вече започнаха да залагат на националистическата карта, която често печели избори. Но
опитите в ЕС да бъде постигнат успех на базата на национализма, популизма и ксенофобията, са предварително обречени на неуспех.

Просто 50 годишната история на съюза го доказва убедително.