60 години от въздушния мост в помощ на Западен Берлин

Пред берлинското летище Темпелхоф има странна склуптура, която наподобява следите на три едновременно излитащи изстребителя. Берлинчани, известни с хапливия си език я наричат, при това с благодарност, "гладната вилица". Склуптурата е в памет на американските и британски пилоти, загинали при така наречения въздушен мост през 1948-ма година, спасил западноберлинчаните от глад и принудил Москва да спре блокадата си над града. Тази седмица се навършват 60 години от началото на драматичните събития, продължили цели 322-ва дни.

Лятото на 1948-ма година. В един от седмичните си видеообзори ББС разказва за берлининския въздушен мост, за снабдяването на два милиона и половина души с храна, медикаменти и всичко крайно необходимо за спасяването им:

През 1948-ма година в Западна Германия започва бавен подем на икономиката, дължащ се на гениалните либерални идеи на Лудвиг Ерхард. На 20-ти юни в сила влиза валутната реформа, която ражда западногерманската марка. Тя трябва да е валутата и в трите западни сектора на Берлин, там където се намират американските, британските и френските войски. Кремъл, който все още не изгубил амбициите си за господство над цял Берлин реагира по най-крутия начин: блокира всички пътища към западната част на града. Така тя се превръща в остров в съветската зона, без никакъв достъп до Западна Германия. При това градът е потънал в руини, хората ровят в боклуците, за да намерят нещо за ядене и горят дърветата, за да има, с какво да се отопляват.

Прекъснатите артерии

към Западна Германия ги обричат окончателно на глад. Единственото, което може да ги спаси е снабдяване по въздуха. Рискован план без особени изгледи за успех, предложен от американския генерал Търнър.

На 26-ти юни, в събота, в една от казармите в щата Индиана 26-годишният Уилям Джонс пие бира и слуша радио:

"В новините вечерта съобщиха, че започва въздушния мост към Западен Берлин, спомня си Джонс 60 години по-късно. Още наследващия ден след чутото по радиото той е вече в Германия. Предстоят му тежки дни. Джонс извършва три полета на ден между Франкфурт на Майн и западноберлинското летище Темпелхоф.

Рискът е огромен, защото координацията на многото бомбардировачи, пълни с храна, лекарства и гориво е доста трудна, особено при неблагоприятно време. Няколкото инцидента костват живота на американски и британски войници, но операцията не спира. И до днес тя си остава

най-голямата хуманитарна операция по въздух в света

За 11-те месеца на съветската блокада западните съюзници успяват да пренесат два милиона и 400 хиляди тона продукти за хората в Западен Берлин. В крайна сметка Кремъл капитулира и сваля блокадата.

Този въздушен мост обаче има и едно друго по-трудно уловимо измерение, в което няма цифри. Само три години след като сриват тотално Берлин, центъра на нацистката диктатура, британските и американски бомбардировачи се появята отново, този път обаче като спасители:

"Ние знаехме много добре, че това бръмчене на самолети означава нещо добро. И по-възрастните бяха свикнали с това бръмчене, макар че за тях до преди три-четири години това означаваше нещо съвсем друго, нещо много лошо," спомня си Улрих Киршбаум, който тогава е бил на едва пет години. Едно от най-приятните занимания за децата било да събират падащите от въздуха обвити в кърпички шоколади и бомбони. Идеята хрумнала на американеца Гейл Халверсон. Оттогава берлинчани говорят за

стафидените бомбардировачи от въздушния мост

"Когато за първи път кацнах със самолета ми, натоварен с брашно, видях, как ни се радваха германците, гледаха ни, сакаш сме ангели. Оттгова насам бяхме приятели, защото бяхме в един и същи отбор,"разказва днес 88 -годишен Халверсон. Приятелството не е било саморазбиращо се. Някои американски войници не могат да проумеят, защо трябва да хранят бившия си враг при това с опасност за живота си:

Не хората бяха нашият враг, а политическата система, казва по този повод бившият американски пилот Уилям Джонс. Американците са впечатлени от усърдието и прецизността, с която германците се включват в хуманитарната акция дори и в най-големия студ, осъзнали, че някогашният им враг е единственото им спасение. Някои от американските пилоти посещават многократно западен Берлин след блокадата, чувствайки се завинаги свързани с града: "Мисля, че Берлин е моята втора родина", казва днес 88-годишият Халверсон.