Eли Уизъл навършва 80 години

"Смятам, че очевидците, преди всичко оцелелите, играят най-важната роля. Те могат простичко, с думите на пророка, да кажат: "Аз бях там".

Ели Уизъл е бил там. Като оцелял от холокоста той редовно разказва за масовото изтребление на евреите. 15-годишен е, когато родината му в Приднестровието се включва във войната. Семейството му е депортирано през 1944 г. По този начин, както казва той самият, бива катапултиран в една измъчена вселена, в което човешкото безвъзвратно се колебае между ужаса и престъпленията. Родителите и най-малката му сестра загиват в концентрационен лагер. За 60-та годишнина от освобождението на Освиенцим Уизъл подчерта пред ООН, колко трудно е да се свидетелства. Думите се превръщат за свидетеля в препятствия вместо в помощ, той не пише с думите, а срещу тях. Защото

няма думи, които да опишат какво е, когато смъртта е нещо нормално, а животът - чудо

Ели Уизъл пише срещу думите и с тях - най-вече в автобиографичния си роман "Нощ", превърнал се в част от световната литература. През 1958 г. той описва в това си произведение безжалостно и лаконично ужасите на холокоста. Животът като евреин по време на шестдневната война в Близкия изток. Макар и критици да окачествяват литературния му стил като посредствен, а изявите му като ориентирани към печалба, думите му винаги са имали тежест. В "Песента на мъртвите" той разказва за живота в лагерите на унищожението. Самият той отначало е в Аушвиц заедно с баща си:

"Спяхме на един и същ нар, поделяхме си хляба и супата. Бяхме близки, както никога дотогава. Разговаряхме много, но никога не за смъртта. Надявах се да не надживея баща си."

Тази надежда не се сбъдва. По-късно Ели Уизъл е преместен в Бухенвалд, където е освободен на 11-ти април 1945 и след престой във Франция накрая се озовава в Ню Йорк. Като журналист той е кореспондент в ООН. Като писател

Ели Уизъл иска да противодейства на забравата и безразличието спрямо холокоста

Като професор изследва и преподава юдаистика. Последният му засега роман "Случаят Зондерберг" излезе неотдавна във Франция. В него Уизъл описва конфликта на младото поколение в Германия с т.н. "поколение на извършителите. Всъщност от спомените би трябвало да го обзема слабост, но точно обратното се получава, казва писателят:

"Какво е свидетелят, ако не някой, който има какво да разкаже и който живее само с измъчващата го потребност да го разкаже. Без спомена няма култура. Без спомен нямаше да има цивилизация, общество, бъдеще".