In memoriam Виктор Пасков

"Това, което не разбирам, това ме плаши. Огромният въпрос за смъртта" - Виктор Пасков в интервю за "Дойче Веле", излъчено десет години преди да го покоси смъртта. Виктор Пасков, един от емблематичните писатели в съвременната българска литература, един от най-провокативните й представители, чиято следа в историята и в паметта на читатели и почитатели смъртта никога няма да може да заличи.

Единакът

Неговото мото в живота е също тъй необичайно и оригинално, както е и самият той като писател и човек: "Искам да съм Пикасо в това, което правя. Не искам да бъда на средно ниво в нищо."

"Не, не искам да притежавам повече таланти. Достатъчно са ми тези, дето ги имам. Талантът не е непременно нещо позитивно", казва Пасков. Неудобно е, някак, да се изброяват всичките му таланти - онова, което хората знаят за него, го знаят тъкмо от автобиографичната канава на почти всяка от книгите му: от първата голяма новела "Невръстни убийства"/1986/ до "Балада за Георг Хених"/1987/, "Германия - мръсна приказка"/1992/ и "Аутопсия на една любов"/2005/. Известно е също, че първата си любов - музиката - жертва заради още по-дълбоката - литературата. Като литератор дебютира със стихове в списание "Родна реч" през 60-те години на миналия век.

Големият му пробив и истинска литературна сензация е романът "Балада за Георг Хених" - разказ за чешкия лютиер Георг Хених, живял в София, прекарал в самота и бедност последните си дни. Книга за творчеството, за достойнството и красотата, за упорството и волята те да се отстояват в света, белязан от духовна нищета. Романът е преведен на много европейски езици, печели български и европейски награди, през 1990 г. е екранизиран под заглавие "Ти, който си на небето..."

Духовното оцеляване

"Всички харесват "Балада за Георг Хених", пише литературната критичка Амелия Личева, но другите му книги са противоречиво оценявани - за някои са събитие, за други - отстъпление от "Баладата". Едно нещо обаче не се подлага на съмнение - фактът, че Виктор Пасков е един от най-добрите съвременни български писатели, които има защо да бъдат превеждани навън, но и които имат какво да кажат вътре, в страната си. Защото подемат сюжетите на съвремието, владеят увлекателното разказване, имат език, стил, замах, не се боят да експериментират с думите, да напрягат представите ни за възпитано, прилично, естетическо. И защото задават въпроси."

Виктор Пасков, за когото приживе най-голямото щастие е: "Ох, най-голямото щастие... поне един месец самота на някакъв остров, където да не виждаш никого, да не чуваш никого, да се затворя с машината."