1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Защо не искам отново да живея в онази България

9 февруари 2023

Не, в никакъв случай не искам отново да живея в онова сиво, олющено и безотрадно общество от 70-те и 80-те години на миналия век, пише Александър Андреев и разказва за живота в онези "прекрасни" десетилетия в България.

https://p.dw.com/p/4NGtf
Табелка с надпис "Образцов дом"
Помните ли тези табелки?Снимка: Inventarbuch des Sozialismus

Не, в никакъв случай не искам отново да живея в онази НРБ от 70-те и 80-те години на 20 век. И изпитвам огромно огорчение от факта, че хората от моята възрастова група очевидно милеят за онези десетилетия, както показва допитването на "Галъп интернешънъл болкан" по идея на "Капитал".

Бавно, тъжно и мълчаливо гниене

За да разчистя още в началото подмолите от скрити обвинения и незададени въпроси: през онези години живеех в София, а животът ми изобщо не беше белязан от някакви огромни страдания или лишения. Това усещане се вписва и в логиката на проучването: нормално е човек да идеализира младостта си и да копнее по нея.

Защо тогава не желая да се върна в онези десетилетия? Не, не са само бананите. Не е и вездесъщият дефицит, който беше породил паралелна разпределителна система на натурална размяна, дребно рушветчийство и черен пазар. Не, става дума най-вече за онова сиво, олющено, заспало и безотрадно общество.

Тогава го наричаха "зрял социализъм", но то не беше нито социализъм, нито зрял. "Социализъм" и до ден-днешен не знам какво е, обаче онова със сигурност не беше. Колкото до "зрял" - онази система просто гниеше, без да е узряла. Едно бавно, тъжно и мълчаливо гниене, просмукало се не само в напомпаната с идеологическа глюкоза и съветски петрол клептокрация най-горе, но проникнало чак до самата микротъкан на обществото: до семейството, до приятелския кръг, до пейките пред блока. През 70-те и 80-те години на миналия век системата вече беше толкова прогнила, че ведомствените ченгета с омачкани костюми и червендалести физиономии дори не си правеха труда да се крият: "Чéрпи една водка и нямай грижа!". То какво ли да се крият, след като цинизмът се впръскваше от най-горно място надолу по хранителната верига: социализмът е недоносче, а ние се снижаваме, както мъдро обобщаваше първият лидер в НРБ.

При това ченгетата и техният неуморен труд по събирането на вицове за Тодор Живков, на мръснички факти от извънбрачни ложета или на сведения за идеологически опасна литература, далеч не въплъщаваха еднолично най-противните норми на онази система. Мъртвият език на партийното и държавно ръководство, на телевизора и вестниците - ние всички трябваше да го владеем като матерен и с горчив вкус в устата фалшиво да го възпроизвеждаме когато и където трябва. Негов най-близък съратник беше клаустрофобичното усещане за несвобода, която те е захлупила под оловен похлупак и те е обрекла да прекараш целия си живот с Тодор Живков, със захаросаната българска естрада, с картинките в "Некерман" и с общонационалното лицемерие и снижаване.

Парлив срам. И облекчение.

В моята индивидуална и сигурно субективна памет са запечатани още проявни форми на "зрелия социализъм" в НРБ:

Здравеопазването? Окаяно дотам, че бебета мряха от зарази, защото спяха на един одър със свинчетата - за да се топлят. Образованието? Патриотизъм, идеология и непоправимо остаряла фронтална педагогика. Казармата? Издевателства, убийства и кръвожадна пропаганда срещу съседите. И още: репресии срещу всички малцинства, срещу българските турци и срещу ромите, срещу хомосексуалните, срещу психично болните…

Александър Андреев
Александър АндреевСнимка: DW/H. Mund

Щe кажете, че преувеличавам и че за "народа" е било добре. Хубаво, но ако е било добре, къде го днес този народ: здрав, образован, толерантен и отворен към света? Мигар успехите на "народната власт" могат да се стопят за трийсетина години, и то при положение, че и националният, и индивидуалните доходи са нараснали в пъти? Не, по-скоро е точно обратното: въпреки ръста на благосъстоянието, въпреки свободата, онази загнилост не може да се изчегърта от днес за утре.

И всеки, който е живял в онези "прекрасни" десетилетия в България, включително и аз самият, волно или неволно е допринесъл за гниенето. И би трябвало да изпитва не носталгия, а парлив срам - и облекчение, че днес живее по-добре и най-вече по-почтено. Аз лично ги изпитвам.

*****

Вижте и това видео от архива ни:

"Майка ми казва, че през социализма са живели по-добре"

Прескочи следващия раздел Повече по темата

Повече по темата

Покажи още теми