Европейският съюз отлага решението за изход от кризата

Решението се отлага за октомври или декември. Неясно остава, дали все пак е възможно така важният Лисабонски договор да бъде ратифициран от всичките 27 страни-членки. Може би той ще последва съдбата на проекта за Европейска конституция, отхвърлен от холандците и французите и впоследствие погребан окончателно.

Въпросът е, дали ЕС е в състояние да функционира на базата на договора от Ница? Отговорът е: Да, може! Защото днес ЕС не се нуждае толкова от нови механизми за вземането на решения, колкото от

политическа воля за обща политика

и за задълбочаване на интеграцията. Политическата воля е задача на националните правителства. И ако трябва да осъществява някакъв конкретен проект, то винаги може да се намери правен изход от Договора от Ница.

Бъдещият ротационен председател на Европейския съвет - френският президент Никола Саркози е привърженик на тази идея. Със или без нов договор той е решен да постигне напредък в областите отбрана, енергийна политика и имиграционните въпроси. Въпросът е, дали и другите европейски лидери ще го последват в тези му амбиции, или ще предпочетат да се крият зад паравана на сегашната институционална криза.

Договорът от Лисабон не е вълшебно лекарство

за всички проблеми в ЕС. И ако за функционирането на общността е така важно тя да има постоянни президент и външен министър, то те биха могли да бъдат назначени и без да е необходимо решението на всичките 27 страни-членки. Стига обаче да съществува политическа воля за това. Договорът от Лисабон не променя принципите за равноправие на всичките страни-членки и за единодушно одобряване на важните решения. И в този смисъл той не е диаметрален на положенията, залегнали в Договора от Ница. Изводът: И без Лисабонския договор можем да живеем и да правим обща европейска политика, стига това да е желанието на всички. Единственият проблем остава свързан с въпроса за

следващите разширявания на съюза

тъй като със сегашните 27 страни-членки е достигната горната граница по смисъла на Договора от Ница. На това много държат Франция и Германия, докато Австрия, Словения и някои други страни-членки държат, Брюксел да изплъни ангажимента си към страните от Балканите и да ги приветства в "клуба".

И тук опираме до това, което сега всички наричат "Европа на двете скорости". Ако на страните от Балканите и на Турция им бъде предложено привилигеровано, а не пълноправно членство, това дефакто ще означава същото - че ЕС се разделя на първа и на втора класа. В третата класа (или скорост) ще попаднат страни като Украйна, Грузия или Молдова, които също се стремят към членство. И ако след година-две европейските лидери намерят начин, как Лисабонският договор все пак да влезе в сила, тогава дебатът за това, къде са окончателните граници на ЕС, отново ще бъде твърде закъснял.