"Номад на четири континента. По следите на Ричард Франсис Бъртън" - новата книга на Илия Троянов излезе във франкфуртското издателство "Айхборн".

Той е странник, авантюрист, офицер, дипломат, антрополог, географ, шпионин, разказвач, преводач, поет и учен-лаик, археолог, златотърсач, изкусен фехтовач, агностик, сатирик, еретик, провокатор и просветител.

Прилича на оркестър без диригент.

Има открити, тъмни, повелителни, агресивни очи и пронизващ поглед, широки рамене, смехът му е разтърсващ, обладава безмерна жажда и апетит, изпитва влечение по непознатото и стигматизираното.

Гордее се с физическата си твърдост.

Страда от безсъние, от съмнение в себе си, от депресивни фази, които го връхлитат след всяко следващо начинание. Единствено в движение, единствено когато е на път, е щастлив. Страда от пристрастеност към алкохол и наркотици, последица от експериментите му с хашиш, опиум, кхат; опиати, които изпробва, воден от неутолимо любопитство да опознае всичко, пък и защото познавачите им приписват еротизиращо въздействие.

Обича да шокира.

Вече от три дни съм в този край и наистина разочарован. Няма ни един убит, ни един измъчван. Кануто, което се движи сред кървища, е пълен мит. В Бенин в чест на пристигането ми разпънаха на кръст един момък, а тук -мъртвило! Напълно отвратен от тукашната питомност, следобед се отправям за Видах и ще се поразходя там, преди да тръгна за Лагос. В залива Биафра бушува треска за злато; не смея да се упътя натам. Най-вероятно ще се опитам да стигна по Нигер с кану до Тимбукту. Странно зрелище за безсмъртните богове ще е, наистина, да съзрат отгоре типа, който се осмелява да тръгне по реката, без особени изгледи да се завърне! Питам се: “защо” и единственият отклик е: “проклет глупак”... дяволът ме владее.

Той е бунтар, който иска да се числи към другите, скептичен шпионин, аутсайдер, чийто неконформизъм се подсилва от чувство за социална непохватност. Не дръзва окончателно да прекрачи границите на социалното благоприличие, задоволява се непрестанно да ги поставя под въпрос.

Култивира през целия си живот характерологичните си противоречия.

Презира суеверието, но смята за вредно да спи на лунна светлина или под клоните на тамариндата /веднъж го направил и хванал маларична треска/; вярва в късмета, в предопределението, затова и в критични моменти на живота си проявява изумително безразличие; известно време крои планове да напише биография на сатаната.

Той е уникален продукт на викторианската епоха.

На вечеринки обича гръмко да се провиква: “Сър, с гордост мога да заявя, че съм извършил всеки един от десетте смъртни гряха.” Или пък подробно да описва как пробол с кинжала си един хаджия, който по време на хаджилъка го заварил да пикае прав.

Мрази Англия, бюрокрацията и лицемерието, коренячеството и самодоволството, универсализма.

Няколко реда от известно литературно списание, които редове цитирам по-долу, са повод на своя глава да се осмеля да нахвърлям някои автобиографични скици. Докато критиците се задоволяват да пустосват стила на автора, за да стигнат до извода, че езикът му е “вулгарен”, а напъните му да бъде духовит до един са “пълен провал”, човек трябва да си мълчи, да се вслуша в представите им за “изисканост”, да приеме дефинициите им за духовитост и през всичкото това време да се въздържа да изразява собственото си мнение по тези теми. Защото авторът в тези наши модерни времена авторът се третира като клоун в голямата пантомима, изравнява се със земята и отново бива въздиган, бива разкъсван за благото на жадната за развлечения публика, бива провокиран и миропомазван – дискретно. Признак на слабост от негова страна би било да се оплаква за счупения гръбнак, ожулените лакти и цицините на главата му...

“Липсва му чувство за хумор”, казва навъсеният Аристарко, когато по една или друга причина вие и издателят ви не му допадате. “Рафинирана книга”, произнася се друг, който пък няма особена причина да ви й е приятел. “Каква свежест на мисълта”, обявява трети, горд да признае без завист всяко постижение, дори и това на дявола.

Но да се върнем на биографичния откъс. В него се казва: “Както изглежда, мистър Бъртън е бил стациониран с полка си пет години в Синд и може да се похвали, че е дал добър пример на останалите офицери, като тъй усърдно е изучавал езика, литературата и обичаите на местното население. Макар и далеч да не приемаме отношението му към нашата политика на Изток, особено що се отнася до третирането на местните жители, съзнаваме ценноста на допълнителната информация, която ни предостави по редица важни теми. За човек в тъй млада възраст той, изглежда, изповядва някои много крайни схващания; и може би не е преувеличено да се каже, че грешката, от която най-много би трябвало да се пази не само като автор, а и като офицер, е да пренебрегва добрите правила на мярката.”

19 век е във висша степен близък до нашето съвремие. Тогава са формирани много от представите ни за различието ни по отношение на чужди страни и култури. Когато днес говорим за обичаи, родове или касти, ние мислим в парадигми или им се противопоставяме – парадигми, които са възникнали по времето на Ричард Франсис Бъртън. Когато дискутираме върху универсализма или релативизма, ние продължаваме доминиращия диспут на 19-то столетие. Продължаваме да сме белязани от светогледа на империалната епоха, защото никога не сме го отхвърляли, а само коригирали. И днес, когато със свежо безочие се възраждат имперски позиции, а някой и друг интелектуалец бърза да ги подплати с учеността си, е поучително да видим с какво точно хора като Ричард Бъртън уплътняват “архива на викторианството”.