Аз и живакът: една история от България

Така би постъпил всеки добросъвестен гражданин - да подаде сигнал в съответните органи, когато открие нещо нередно или опасно. В такава ситуация се оказах по време на отпуската си в България. А сега, когато знам края на тази история, се питам защо въобще ми трябваше да постъпвам като отговорен гражданин.

Историята започна с желанието ми да сменя един стар бойлер (горе-долу на моя възраст), в който открих ампула с течен живак. В старите бойлери живакът изпълнява ролята на термостат, който предпазва уреда от прегряване. И щях да си спестя много главоболия, ако можех просто да изхвърля опасната субстанция в тоалетната или ако можех да я заровя в градината. Но не можех, защото съм учил, че течният живак е силно отровен (да благодаря на учителката си по химия). От училище съм запомнил също, че отравянето с живак може да има тежки последици за здравето на човека.

Така се оказах в притежание на цяла стъкленица с опасното вещество - в пъти повече от съдържанието на старите живачни термометри. И понеже не исках да заприличвам на онзи русенец, който преди няколко години стъписа органите на реда, като занесе в местното РПУ стария си бойлер, реших да тръгна по обратния ред - да повикам органите да дойдат при мен.

"Това не ни интересува"

„Гражданска защита!”, светна лампичка в главата ми и посегнах към телефонната слушалка. Оттам ми казаха, че тази организация била преминала към пожарната и ме посъветваха да се обадя на телефон 112. Отново взех слушалката. Обади се момиче, което, струва ми се, така и не разбра причината за моето вълнение. Но за всеки случай прие сигнала и обеща да ме свърже с пожарната, а за успокоение ми пусна музика в слушалката. Изслушах цяло парче, преди да чуя същия глас. За моя голяма изненада от пожарната казали, че не могат да ми помогнат. И още по-лошо: че случаят не ги интересувал.

Убеден, че някъде в държавата все пак трябва да има поне един орган, който да прояви интерес към моя случай, настоях пред момичето да ми помогне със съвет как да постъпя. Младата дама искрено се беше притеснила, защото не знаеше какво да ми каже. Аз също се притесних, но не защото се бях оказал в задънена улица, а защото току-що бях станал свидетел на деградацията на спешния телефон 112 до едно безполезно „Бюро жалби”. Благодарих на момичето и затворих телефона, избавяйки го от мъките му.

Накъде тогава?

Замислих се дали все пак да не нарамя бойлера и да се понеса към най-близкото РПУ. Но ме осени друга идея: от това става чудесен репортаж по телевизията. Само че веднага прогоних вредната мисъл, защото си казах, че не бива и аз да се поддавам на жаждата за сензации, в плен на която са толкова много медии в тази държава.

Отказах се и от идеята да запозная със случая лично премиера Бойко Борисов, който (съвсем случайно) на същия този ден се оказа за кратко в малкото провинциално градче, където се развиваше действието. Министър-председателят беше дошъл, за да среже три лентички на новооткрити обекти, които да прибави към богатата си колекция от трофеи. Казах си: човекът си има достатъчно други грижи, че да го занимавам и с някакъв си живак.

А ако го бях разпилял на някоя детска площадка?

И тогава се смутих още веднъж, даже повече от първия път. И си казах: как само съм могъл да бъда толкова глупав и да искам някой да дойде, след като няма разлят живак? Моят си беше цял целеничък в ампулата, само дето се поклащаше заплашително. Може би ако първо го бях разпилял (без да искам, ей така по невнимание) на някоя детска площадка или в училищен двор, веднага щяха да се появят едни хора със специално облекло и маски на главите, за да отцепят целия квартал, даже два, и да си свършат работата съвестно и отговорно. Може би.

Но това да ми е за урок. Другия път, когато възникне подобно възпаление, по никой начин не бива да разчитам на закона за причината и следствието. И най-вече ще трябва да се замисля дали отново да постъпвам като добросъвестен гражданин.