Американската религиозност – предизвикателство към либерална Европа

Америка преизбра за президент човек, който повече от предшествениците си – било Клинтън, било Буш старши или Роналд Рейгън демонстрира вярата си. Нека подчертаем, демонстрира я при това повече, отколкото правеше това по време на първия си мандат. Възнаграден беше с мнозинството от гласовете на избирателите. Явно не малко от тях гласуваха за него, именно защото впечатлението за религиозността и решимостта на Буш е по-важно за тях от собствените им икономически интереси, по-важно дори от въпроса на какво точно е решен президентът. Странни са тези американци. А може би и опасни. Защото президентът деменстрира вярата си така непоколебимо, че просто е трудно човек да му повярва. Пренесена върху политиката, непоклатимата му самоувереност е и основание за тревога, особено когато става дума за войната и мира. Някои от избирателите му също смятат, че доказват религиозността си, като остро отхвърлят хомосексуализма. Тази политизирана вяра несъмнено клони отчасти към фундаментализма.

Човек може да си представи развитието при това положение. Нарастващата социална и икономическа несигурност действително би могла да доведе в западните страни до спазматично и агресивно връщане към религията. Толкова повече, че има опасност да се стигне до конкурентна борба на фундаментализмите в света, до глобално съперничество. Ако такава опасност действително съществува, какви са изводите за Европа? Дали старият континент ще се превърне в секулярна противотежест? Ще започнем ли да вярваме по-малко, да вярваме по-скрито, по-недемонстративно, по-свенливо, колкото повече и колкото по-демонстративно вярват другите? Неизбирането на противника на хомосексуализма Бутильоне за европейски комисар беше може би гениален предупредителен сигнал срещу нарастващия религиозен фундаментализъм на американците? Просвещението, науката, потреблението и индивидуализацията рано или късно водят до изтласкване на вярата на заден план, напредъкът маргинализира религията. Тази теза е едва ли не общоприета в Европа. Онези, които я приемат, се чувстват дълбоко объркани, когато най-капиталистическата и най-индустриализираната страна в света изживява ренесанс на религията. Какво не им е наред на американците, се питат те не без основание. От друга страна, и самата теза не е вярна. Поглед към историята и религиозната карта на света доказва това – чуждеенето от религията е по-скоро епизод, отколкото цел и крайно състояние в историята. Явно е, че най-важните духовни битки на нашето време не са тези между атеизма и религията, а между различните религии. Ако Европа иска да играе важна роля в тях, тя трябва да се погрижи за подържането на либералното християнство и да даде своя принос в демократизирането на исляма. От изключително важно значение е политически несамонадеяното и вътрешно толерантно християнство.

Не може да се избегне въпроса: ако с обрата към религиозните и консервативни ценности американците реагират на масовата несигурност и отчуждението, то как Европа реагира на тях? Религията тук се изповядва по-ненатрапчиво, по-малко се цени и ролята на църквата. Църквата е представителна по-скоро за общите ценности. Националното чувство не е непременно източник на идентичност. Не бива, следователно, да се ограничаваме с удивлението от онова, което става в СЩ. Никой в Европа не може да даде засега ясни отговори на въпроса за повишеното търсене на фундаменти и транцеденция, включително политически партии като Християн-социалния и християн-демократическия съюз в Германия, които претендират, че дават ориентир. Религиозността, доколкото я има, трябва да се съхрани. Трябва да се съхранят и пазят и положителните примери в националната история. Останалото са въпроси към един нов вид консерватизъм, към християнската вяра и променените ценности: как става така, че екологичното съзнание на германците, например, понастоящем дори нараства, напук на икономическата криза. Какво означава, когато в една ултралиберална страна като Холандия хората започнат да изпитват съмнения към отвореността на същата тази страна, когато настъпва авторитарен обрат? Може ли да се развива консерватизъм, за който не всичко е едно и също, който разграничава, без да дискриминира? Трудни въпроси, но и въпроси, които са несъмнено по-интересни от този дали на американците нещо не им ме наред. Не е ли шанс, когато гражданите приемат ценностите за по-важни от кратковременните интереси?