Америка и Европа в Ирак

На пръв поглед може да изглежда парадоксално, но именно в Иран, Европа и Америка откриват наново своите общи интереси. На тази тема е посветен коментарът на Йозеф Йофе в седмичника "Ди цайт":

"Изгубени илюзии" би било идеално заглавие за поредната глава в романа с продължение "Европа и Америка". Точно преди една година правителството Буш заложи на мускулите, вместо на партньорството, а Берлин и Париж се опитаха да подложат крак на презатлантическия гигант. След войната в пясъците и градовете на Ирак последва отрезвяването: Европа не можа да осуети нахлуването в Ирак, Америка не е в състояние да спечели мира сама.

И така сега и двете страни, стискайки зъби, се опитват да открият нова глава. Буш извади "остта на злото" от речта си за състоянието на нацията - един жест към европейците. Той измъкна от забвението старата лисица Джеймс Бейкър, външния министър на баща си, и го направи върховен представител на Вашингтон за връзките с обществеността. Фирми от "вражеските държави" ще могат в последна сметка да кандидатстват за поръчки в Ирак, а френската министърка на отбраната бе приета любезно в Пентагона; от ООН, само до преди една година абсолютно обезличена, днес се иска съвет как най-добре да се стигне до организирането на свободни избори в Ирак.

Европейците? След тънката си изборна победа през 2002 канцлерът Шрьодер би трябвало да се вслуша в мъдростта на Вилхелм Втори, която гласи: "Никога не се захващай с най-голямата сила в света". Вместо това той удвои залога, опитвайки се заедно с Франция да образува един вид коалиция срещу "хиперсилата". Това беше второто му нарушение на държавния резон, който от времето на Аденауер гласи: "Поддържай равна дистанция между Париж и Вашингтон".

Готовността за сближение, след самонадценяването и от двете страни на Атлантика, сигнализира, че става дума не толкова за Ирак, колкото за сплотяване на западното семейство. Бушистите разбраха, че властта не може да мине без легитимност, че силовият жест не може да подмени дипломацията. Европейците пък проумяха, че безсилието не е подходяща платформа за глобални амбиции.

Актуалните интереси на Европа, включително и на Германия, повеляват да не се допусне затъването на Ирак в терор и гражданска война. Деспотите в обкръжението на Ирак, които лишават своите народи от стопански растеж и политическа изява, не трябва да триумфират, а да реформират своите репресивни режими.

Американците? Те се нуждаят от съюзници, чието присъствие ще покаже на развилнелите се баасисти и демонстриращите шиити, че си имат работа не само с "държавата на кръстоносците" отвъд океана. На практика това означава, че е необходим мандат от ООН, запитване, а после и одобрението на НАТО. Това е единственият начин и за прякото участие на германците в Ирак - като организатори на логистиката, санитари, инструктури, администратори.

Далеч на хоризонта междувременно се очертават контурите на още едно прозрение. Либералните демокрации разбират, че техният остров на блажените не може да просъществува в едно море от мизерия, епидемии, диктатури, религиозен фанатизъм и геноцид. Дигите, зад които Западът се беше укрепил така сигурно, започват да се пропукват и министърът на отбраната Щрук е прав като казва, че Германия трябва да бъде защитавана на Хиндукуш. Не по-малко уязвима от Германия е и Америка. Там също ще стигнат до простата истина, че при всички дрязги и спорове, повечето съюзници на Буш имат европейски адрес.