Ангажиментите на държавата при вземането на заложници

Стандартният германски отговор при отвличания има междувременно 30-годишни традиции. Когато през есента на 1977-ма година терористите настояваха за размяната на отвлечения председател на Съюза на работодателите Ханс-Мартин Шлайер срещу задържаните членове на фракцията Червена армия, тогавашният канцлер Хелмут Кол заяви, че германската държава не се поддава на натиск. Също изречение звучи и днес, когато става дума за отвлечения в Афганистан германски строителен инженер Рудолф Б. Действително – тази позиция е разбираема, но от правна гледна точка не е съвсем издържана.

Вторият абзац от член втори на Конституцията гласи, че “всеки има право на живот и телесна ненакърнимост”. Откъдето де юре следва ангажиментът на държавата да защитава живота на хората от посегателства. В коментарите към основния закон е указано и как би трябвало да изглежда тази защита – съобразена с обстоятелствата и ефективна. Правителството разполага с възможностите да прецени кои мерки от негова гледна точка отговарят на тези критерии. При наличието на сериозни заплахи за нарушаването на основни конституционни права от полза би могла да бъде само определен вид защита. В които случаи защитните мерки трябва да бъдат точно конкретизирани – дали откуп или дори размяната на затворници. При това положение държавата няма на какво отгоре да обяснява дали се поддава на натиск или не.

Все пак това гледище представя само едната страна на медала. Тъй като правното оправдание не важи, когато държавата отказва съдействие от добри съображения. Когато приблизително също толкова висши правни норми изискват отхвърлянето на исканията. Защитата на човешкия живот подлежи на претегляне. Както е в случая с отвлечените заложници. Тъй като освободените в замяна на тях терористи биха представлявали нова опасност. А парите от откупа биха се използвали за въоръжаването на военизираните групировки. Една от най-непосредствените заплахи за следващи животи би бил преди всичко ефектът на подражанието. Федералният канцлер Хелмут Шмит стигна на свой ред до известното решение за неподдаването на натиск след като през 1975-та година, при отвличането на кандидата за кмет на Християндемократическия съюз Петер Лоренц правителството удовлетвори исканията на фракцията Червена армия и освобождавайки няколко техни съмишленици на практика даде ход на следваща серия отвличания.

Твърдата позиция на правителството в по-късните случаи устоя и пред Конституционния съд, който трябваше да се произнесе по подхода на властите в случая с отвличането на Шлайер през 1977-ма година. Решението подчерта ангажиментите на държавата да защитава всеки човешки живот. Но Конституционният съд не би могъл да предпише на правителството към какви мерки да прибягва при отвличанията. Затова и няма законови разпоредби какво в такива случаи е задължително или допустимо.

Единствено, което е записано в закона, е че властите трябва да окажат съдействие за спасяването и завръщането в родината на заложниците, включително финансово. Съгласно параграф 5 на Консулския закон властите трябва да оказват помощ на германците, които имат нужда, при положение, че извънредното положение не би могло да се разреши по друг начин.