АПОСТРОФИ: “Вечната левица”, нейната нова германска партия и тягата на популизма

Социалният въпрос отново излиза на преден план в Германия. Масовата безработица, съкращенията на пенсиите и чувството на декласация променят обществения климат. Изглежда логично, че този вятър издува платната на кораба на левицата. Впрочем не на левицата изобщо, към която все още като либерални разновидности се числят също социалдемократите и Зелените, а на правоверната, егалитаристката левица – онази, която Ернст Нолте нарича “вечната” и чиято история Норберто Бобио извлича от якобинците. Нейният мотор е възмущението от социалната несправедливост, идеалът й – едно хармонично интегрирано общество от равни, спасението според нея е в дирижизма: държавата трябва да се грижи за изглаждането на предизвикващите конфликти различия.

Този проект не се ползва вече с добро име. Известно време авторитарният социалистически дирижизъм изглеждаше прекалено дискредитиран, за да може отново да се надява на широка популярност. След 1989 върху левицата като цяло, колкото и да е несправедливо, бе хвърлена вината за злото на рухналия най-сетне държавен социализъм. На дневен ред беше ревизионизмът. По конференции и в елитния печат се повдигаше въпросът за лявата идентичност и все още годните останки от нея: “What´s left?” Изминаха повече от десет години от тази самопроверка. Оскар Лафонтен, по онова време ръководен функционер на СДП, прокламира политика на реформи без догми. Той се застъпваше за едно модерно, освободено от фиксацията върху печалбата, понятие за труд, за екологическо пазарно стопанство и за нов интернационализъм, чийто категорически императив гласеше: “... да не взимаме никакви решения за нашата страна и да не предявяваме искания, които не биха били възможни и за пет милиарда души.” Тази левица беше авторефлексивна и либертарна, одобряваше имиграцията и живееше в благосъстояние.

Поне на Запад. В новите германски федерални области щафетата на дирижистката левица бе поета от ПДС. Опитите й за проникване на терена на старата Федерална република се провалиха. И ето сега този неочакван възход: ще успее ли ПДС, подкрепена от Изборната алтернатива труд и социална справедливост плюс Лафонтен, да постигне жадувания пробив на Запад? Според допитванията новата “Лява партия” е формацията с най-голяма подкрепа в източна Германия, а на предстоящите през септември избори може да стане третата по сила партия в Бундестага.

В същото време не е ясно какво би доказал евентуален изборен успех на това най-ново отроче на “вечната левица” за състоянието на политическото съзнание. Възможно е с нарастването на икономическите затруднения постсоциализмът да загуби своето клеймо. Либералният ред в германското общество все още не е бил подлаган на изпитанието, произтичащо от една дълбока и продължителна депресия.

За социализъм впрочем не става дума никъде в изборната програма на новосъздадената Лява партия, нито дори в комбинация с определението “демократичен”. Изобщо липсват всякакви понятия и изрази от стария арсенал на класовата реторика: нито дума за експлоатация и отчуждение, никакви “богаташи” и “работници”, нито дори “капитализъм”, тоест – въпросът за системата не се поставя.

Притегателната сила на тази програма и изборните перспективи на Лявата партия предизвикаха злостна канонада от страна на (западно)германските коментатори. При това имаме предвид не само консервативния печат, а и ляволиберални издания. При Лявата партия – цитираме напосоки от градушката от удари под пояса – става дума за съюз на вчерашните със завчерашните, за хора скъсали с действителността, социалносталгици и сектанти, нямащи никаква представа от икономика, които вярват, че може да завали манна небесна. А за Лафонтен, западния впрегатен кон на новата формация, бе отредена специална присъда: той бил ляв популист.

Лафонтен заслужава това определение – особено след следното изявление: “Държавата е длъжна да не допуска оставането без работа на мъже и жени, само защото чуждестранни работници на ниски заплати им отнемат работните места.” Начинът, по който той насочва страховете на хората към пришълците, натоварвайки същевременно държавата с патерналистки задължения без да спомене трудностите на подобно начинание, има популистки формат, тъй като предизвиква недоволство, създава изкупителни жертви и дава неосъществими обещания на изплашените хора. Беше наистина исторически погрешно той да бъде незабавно обвинен в расистка “гьобелсова реторика”, заради подмяната на възприетото в Германия название “гастарбайтери” (гостуващи работници) с обичайното навремето “чуждестранни работници”. Но аплодисментите на неонацистите, които благодариха за детабуизирането на техния речник, разкрива колко рискован може да бъде изборът на думите. Казаното от Лафонтен показва как с едно леко разместване на акцентите може да се внесе опасно напрежение в политическата дискусия. Само една стъпка дели популярното от популисткото.

Левият популизъм принуждава обаче установените партии, всички от които междувременно са се събрали в политическия център, да намерят обяснение за един проблем: как трябва да се реагира, когато от една страна научаваме, че безработицата отново се била повишила и че липсват още повече места за обучение на младежи, отколкото миналата година, и когато в същото време се съобщава за рекордно покачване на германските акции на борсата? От икономическа гледна точка това сигурно може да се обясни задоволително. В морално отношение обаче реакцията се свежда до гняв. Докато съществува този гняв, ще съществува и “вечната левица”.