Апострофи: Понтий Пилат в историята

Преди близо 2000 години един римски чиновник в затънтената провинция Палестина взема едно рутинно решение, с което, неволно и несъзнателно, променя хода на човешката история. Като екзекутира Исус от Назарет, римският наместник Понтий Пилат сам влиза в историята - като емблема на неведомите сили, които направляват човешките съдбини. Пилат е джудже в сравнение с историческите фигури, с които се разминава, но последствията от неговите действия са така дълбоки, че той продължава да присъства в нашия свят, макар и с променлив профил в зависимост от историческата конюнктура. Пилат няма биография - тя се размива в руслото на преломната новозаветна епоха и зараждането на християнството. С едно изключение: драматичният му сблъсък с проповедника от Назарет ни показва римския префект, облян в светлината на вековете. Тази паметна сцена е тема на текста, който ще чуете сега - силно съкратен вариант на една глава от работата на известния германски специалист по Стара история, професор Александър Демандт, "Невинни ръце. Понтий Пилат в историята". Българското издание на книгата, в превод на Стоян Гяуров, излиза този месец в издателство "Изток-Запад".

И така Исус бива изправен пред Пилат. Според Евангелието на Йоан Пилат отказва да се занимава със случая и подканя евреите да го съдят по техния закон. Това дистанциране е правдоподобно, защото и по-късните римски наместници не искат да имат нищо общо с еврейските разправии. За Пилат богохулството по адрес на Яхве не е престъпление. Думите му "Съдете го вие!", когато понечва да върне Исус на евреите, не означават "екзекутирайте го". Но тъй като те настояват единствено за смъртно наказание, което е възможно само според римското право, те трябва да са убедили Пилат, че Исус е враг на Рим, нещо повече - държавен изменник. Пилат го запитва неочаквано: "Ти ли си царят на юдеите?"

Въпросът на наместника е също така озадачаващ, както и отговорът на Исус. Пилат предоставя на обвиняемия възможността сам да определи вида на своята присъда. Защото ако Исус беше казал "не съм", Пилат едва ли би могъл да го екзекутира. Исус обаче отговаря утвърдително. Това "да" е озадачаващо, доколкото мисълта за царството, която винаги се е свързвала с месията, но при Исус никога не е стояла на преден план, сега носи цялото развитие. Пилат вижда главното престъпление на Исус именно в присвояването на царския сан.

Въпреки краткостта си, диалогът между Пилат и Исус, предаден от Йоан, спада към най-забележителните разговори в световната литература. Сцената е повече от красноречива. "Ти ли си царят на юдеите?" Самият въпрос на заобиколения от въоръжените си телохранители префект, с впитата под брадичката му каишка на шлема, към завързания, пребит, с изцъклен поглед проповедник е хапливо ироничен. Исус отговаря уклончиво. "Сам ли говориш това или други ти казаха за мен?" Трудно понятно е как може Исус да реши, че Пилат би могъл сам да стигне до този въпрос. Това трябва да му е било донесено от други! Затова Пилат критикува контравъпроса на обвиняемия с нов въпрос: "Та аз евреин ли съм?" С което иска да каже: "Човек трябва да е евреин, за да те вземе за цар в това състояние, в което се намираш. Като римлянин никога не би ми минала подобна мисъл през главата". Пилат продължава: "Твоят народ и първосвещениците те предадоха на мен". Това естествено няма нужда да му се казва. Следващият въпрос на префекта, "Какво си направил?", бие в самия център. Той може да бъде разбран по два начина: "Какво си направил, та са те обявили за цар?" и "Какво си направил, та трябваше да те докарат при мен?" Исус не отговаря на нито един от двата въпроса, а казва: "Моето царство не е от този свят".

Исус долавя недоумението на префекта и продължава: "Ако царството ми беше от този свят, моите слуги щяха да се борят, за да не попадна в ръцете на юдеите". Исус назовава като свои врагове не римляните, единствените които биха могли да бъдат опасни за него, а евреите, сякаш той самият и учениците му не са евреи. Пилат: "Значи все пак си цар?" Наместникът се колебае. Цар без царство, без войници, без оръжие е за него истински куриоз. Това не смущава Исус и той продължава: "Аз съм цар. Аз затова съм роден и затова дойдох на света, за да свидетелствам за истината; който е от истината, нека чуе гласа ми".

По този начин Исус казва, че Пилат не е "от истината". И сега изречението на изреченията, кардиналният въпрос: "Що е истина?" Скепсисът на римлянина напомня за младия Сенека или за Плиний Стари, който казва: "Сигурно е само, че нищо не е сигурно". Въпросът за истината е архимедовата точка на цялата Библия. В продължение на векове въпросът, зададен от Пилат, се е смятал за автентичен и това е понятно. Обстоятелствата обаче говорят против. Контекстът е Йоановата теология, а разговорът се води вътре в преториума. Как би могло съдържанието му да проникне навън? И все пак! Трябва ли да приемем, че Йоан сам поставя под въпрос понятието за истината, което също спада към неговите ключови думи? Това би означавало обаче наличието на съзнание за една специфична проблематика и мисловно равнище, които надхвърлят хоризонта на евангелиста. В дадения контекст въпросът е като чуждо тяло, препъникамък, тъй като остава в пространството без отговор. Винаги когато при Йоан възникнат съмнения, те биват преодолявани. Учениците, фарисеите, евреите - всички получават своя отговор. Тома Неверни олицетворява най-крайното проявление на скепсис в мисловната рамка на Йоан. Както повелява жанрът, той се убеждава чрез непосредствения допир до раните и изживяването на чудото. Пилат остава обаче без отговор. Една смущаваща констатация. Що се отнася до Исус, той отдавна е дал отговор на въпроса на читателя на Евангелието, заявявайки: "Аз съм истината".

С реторичния си въпрос Пилат декларира просто едно твърдение: "Никой всъщност не знае що е истина, нито ти като евреин, нито аз като римлянин". С което той, в по-широк смисъл, несъмнено е прав. Със своя въпрос Пилат стои извън духа на Светото писание. Римлянинът отпраща към един друг свят, към нашия свят.

В преданието за мъченичеството на Исус, противопоставянето между дух и власт приема формата на сблъсък между вяра и неверие. "Истинската, единствена и най-дълбока тема на световната и човешката история, на която са подчинени всички останали, си остава конфликтът между неверие и вяра", отбелязва Гьоте. Той приписва тези две позиции на определени, в случая застъпващи се епохи, отдавайки симпатиите си на вярата като нещо положително, градивно. "Вярата" на Гьоте впрочем няма християнски пълнеж.

Пилат, като икона на Просвещението, служи за мишена на неговите противници и като заслон на неговите последователи. Хегел, който припознава в християнството, символно зашифрована, своята собствена философия, а нея пък схваща като мисловно осъзнато християнство, застъпва олицетворявания от Исус абсолютен дух, в опозицията му на декадентския човек на света. В негодуванието си срещу "повърхностното и плитко знание" на Просвещението, "осигуряващо чиста съвест" на отричането на вечната истина, Хегел заявява: "Те стигнаха дотам, докъдето стига Пилат, римският проконсул; когато чува Христос да спомене думата истина, той отвръща с въпроса: Що е истина? като човек, който е приключил с тази дума и знае, че истината не може да бъде позната. И така, това, което от край време е смятано за най-позорното и непристойното, отказът от стремежа към познание на истината, е въздигнато от нашето време във върховен триумф на духа". Горещ привърженик на римската култура и отявлен противник на Исусовата религия, Ницше пише: "Разправят, че изправен пред Пилат прочутият основоположник на християнството казал ,Аз съм истината'; отговорът на римлянина е достоен за Рим като най-великата цивилизация на всички времена". Ницше взема под закрила Пилат, обявявайки се против изкористването му като "адвокат на Христос", който оплюл истината, пропагандирайки по този начин вярата и издигайки кръста върху почвата на невежеството. Това е изразено най-ясно в "Антихристът": "Нужно ли е изобщо да се споменава, че в целия Нов завет се среща една единствена фигура, заслужаваща уважение? Пилат, римският наместник. Да се отнесе сериозно към една еврейска сделка - той не се оставя да го убедят в това". И после с бляскав цинизъм карикатурата на богочовека: "Един евреин повече или по-малко - какво толкова? ... Аристократичният сарказъм на един римлянин, пред когото най-безсрамно се злоупотребява с думата истина, обогатява Новия завет с единствената дума, която струва нещо - която е нейната критика, унищожението на самата нея: що е истина!"

Според евангелистите не може да има съмнение, че евреите са били по-заинтересувани от отстраняването на Исус, отколкото Пилат. Последният гледа да е добре с юдейските първенци, придържайки се към обичайната римска политика. Когато в 66 г.сл.Хр. надвисва войната, еврейската аристокрация и свещениците се опитват да спасят мира с Рим, но не успяват да се наложат срещу народа и неговите месиански водачи.

Известни са многобройни други примери от онова време за начина, по който е екзекутиран Исус - разпъване на кръст. Така са били екзекутирани бунтовниците, разбойниците и криминално проявените роби. Достоверно е и преданието, че Исус сам трябвало да носи кръста си. Кръстното наказание произлиза от стария Ориент. От времето на войните срещу картагенците, които имали обичая да разпъват своите претърпели поражение пълководци, това наказание започва да се прилага и в Рим. То е не само крайно жестоко, но и унизително, и е най-тежкото смъртно наказание, предвидено от римския закон.

Понякога се твърди, че разпъването било римско, но не еврейско наказание, което не е съвсем вярно - то се е упражнявало навсякъде. Постепенно, с оглед на Христос, този вид смъртно наказание спира да се практикува и е засвидетелствано само в отделни случаи. То се запазва впрочем в нехристиянския Ориент и се прилага в Турция чак до 16 в.

"Исус от Назарет, цар на евреите" гласи основанието за екзекуцията, изписано, според Йоан, на три езика и на три азбуки: на еврейски, тоест арамейски, на гръцки и на латински. И четиримата евангелисти споменават тази табелка от дърво или хартия, която е могла да се види от всички, затова не е проблематично как е стигнала до знанието на евангелистите. Известни съмнения буди единствено подредбата на езиците; в началото би трябвало да стои латинският, следван от гръцкия.

Може ли да се каже, че Исус е осъден в рамките на един нормален римски съдебен процес? От юридическа гледна точка, екзекуцията на Исус е полицейска мярка в съответствие с военното право, към която всеки военачалник е упълномощен да прибегне в случай на явна съпротива срещу държавната власт. Налагането на тази мярка се предшества от нестандартно съдебно дирене, в хода на което Исус изповядва, че е царят на юдеите, така че Пилат формално е в правото си. Екзекуцията на Исус може да бъде оправдана като политическа предпазна мярка спрямо един направил самопризнание държавен изменник. контрола му. Той представлява политическа заплаха, както се опасява първосвещеникът Каяфа, на която управителят трябва да реагира своевременно. Отново и отново поставяният въпрос, кой е виновен за смъртта на Исус, е формулиран неправилно, тъй като предполага, че той е бил осъден несправедливо. Само че във формално-правно отношение това не е вярно нито от еврейска, нито от римска перспектива. Според Мойсеевия закон като лъже-пророк той е проиграл живота си, а акцията му в Храма и претенцията, че е месия са престъпления наказвани със смърт. Затова не може да има съмнение, че движещата сила на делото срещу Исус са първосвещениците и техните последователи, както представят нещата Евангелията. От гледна точка на юдейския закон Исус е умъртвен справедливо, както по-късно са екзекутирани за богохулство Стефан и господният брат Яков. Юдеите - напълно разбираемо - винаги са държали на правомерността на екзекуцията на Исус.

От римска гледна точка трябва да се прави разлика между вината във формален и в практически план. Формално-юридически в случая несъмнено е налице държавна измяна, но Пилат едва ли би могъл да съзре в двата меча от Гетсиманската градина заплаха за Imperium Romanum. Представянето на Исус като социал-революционер все още има привърженици, но може да се смята за опровергано, защото Евангелията показват, че той се стреми да отхвърли от себе си именно това подозрение. Неговите месиански представи изхождат от идеята за "Сина човешки". Исус не се смята за политически водач. Фактът, че Пилат не вижда или не иска да види това, спада към историческите недоразумения, с каквито изобилства политиката във всички времена.

Така че ако по въпроса за вината трябва да се диференцира, то относно отговорността за присъдата не може да има никакво съмнение. Тя трябва да се търси само у Пилат. Тъй като той позволява на юдеите да бичуват, да се гаврят и да разпънат Исус според техния закон, върху тях несправедливо се хвърля вината и за изпълнението на присъдата. Още ап. Павел замъглява правната отговорност на Пилат за присъдата, като пише, че юдеите убили господ.