Аурата на страха

Който познава тези две движения, той неизбежно е забелязал невероятните паралели между тях. На първо място те са пронизани от глобални претенции. И двете движения се борят за тотална промяна, а не както да кажем юдаизмът или будизмът за промяна само в индивида. Целта на техните привърженици не е усъвършенстването на собствената личност, а подобряването на света. Комунизмът и ислямът са глобални учения на спасението в смисъл, че отхвърлят света такъв, какъвто е, искат да освободят човечеството от сегашното му състояние и да го транспортират в едно идеално състояние: тук освобождаването на света от експлоатация и социална несправедливост, там от пагубните учения на неверниците, тук иделното комунистическо равенство, там идеалното ислямско осъществяване.

Комунизмът също като исляма проповядва (само)пожертването на индивида в полза на общността. Той очаква от своите последователи безкритично подчинение и вярност на учението. Комунистът също като мюсюлманина трябва да вижда делото на своя живот в подобряването на света. Подобно на исляма също и Маркс вижда в основата на света един антагонистичен модел и обявява “борбата” за “закон на историята”.

Съществуващите още в Корана тоталитарни тенденции не са цялата истина за това произведение, но това е преобладаващият в историята начин на неговата рецепция. За да се различава агресивният от умерения ислям бе въведено понятието “ислямизъм”. “Ислямизмът е третият тоталитаризъм”, обяснява американският историк Даниъл Пайпс. “Той се роди през 20-те години на миналия век, вдъхновявайки се от комунизма и фашизма.”

Не само известният съюз между Хитлер и мюфтията на Йерусалим Амин ал-Хусеини символизира близостта между ислямските и модерните тоталитарни движения; също и проарабската съюзническа политика на СССР бе насочена към задушаването на “ционисткия експеримент” в Близкия Изток. Двете движения винаги са набивали в главите на последователите си, че в борбата целта оправдава средствата, и че всеки метод е позволен.

Комунизмът и ислямизмът искат създаването на ново царство на земята: тук “безкласово общество”, там Дар ал-ислам, псевдомесианско, съвсем ново сътворение, което естествено изисква и невиждани досега усилия. Така неизбежно се стига до апотеоз на насилието, на възвеличаването на жестокостта в общественото съзнание, а също и в културата. Още от самото си начало както комунизмът, така и ислямизмът използват терора като главно средство за постигането на своите цели, но най-вече заради парализиращото му въздействие върху “врага”.

И двете движения, както комунизмът, така и ислямизмът излъчват аурата на страха. Техните самоизяви са много сходни: култ към личността на водача, слабост към военни паради и маршове, провокации, нетърпимост към критичното мислене – не на последно място тотална липса на чувство за хумор, както е записано в хартата на Хамас: “Нацията, отдала се на свещената борба, не се шегува.”

Само че стратегията на страха има и обратна страна. Тя има разрушителни странични въздействия върху собственото общество. Презрението към индивидуалния човешки живот дава голяма сила на тези движения; същевременно това е и главната им слабост, водеща към загуба на мотивацията, залиняване на творческия потенциал, потискане на необходимостта от решаване на проблемите, липса на ефикасност: всичко това в последна сметка доведе до имплозията на огромната съветска империя.

Перманентната воля за изтребление и разрушение, омразата произвеждана за външна употреба заразява постепенно и общността на последователите. Омразата срещу Израел и Америка се оказа кратковременна спойка за враждуващите фракции на “верските бойци”. Днес те са изправени едни срещу други като смъртни врагове: шиитски Иран и сунитска Саудитска Арабия, шиити и сунити в Ирак и Ливан, Хамас и Фатах в Палестина.